Все още усмихвайки се, Зак разчупи кифличката на две, вдъхна от аромата и каза:
— Силна конкуренция.
Лансфърт Байглоу бе деветдесетгодишен заклет ерген.
Зак наблюдаваше как Нел замесва тестото и го оформя на топка. После извади кифличките от тавата, нареди ги върху решетка да изстинат и отново напълни чашите. Когато сигналният часовник на фурната иззвъня, тя смени тавите и отново се зае да меси тесто за сладки.
— Изработила си добра система — отбеляза той. — Къде си се научила да правиш сладкиши?
— Майка ми… — Нел замълча за миг, за да събере мислите си. Обстановката в тихата кухня, ухаеща на домашен уют, я предразполагаше към откровеност. — Майка ми обичаше да прави сладкиши — каза тя. — А аз събирах рецепти и се учех на техники винаги когато имах възможност.
Зак не искаше да я притеснява и престана да я разпитва за това.
— Можеш ли да правиш от онези рула с канела? Нали се сещаш — с бяла глазура от белтъци и захар?
— Мм.
— И аз понякога ги правя.
— Наистина ли? — Нел започна да реже тестото за крем питите и му хвърли бегъл поглед. „Изглежда толкова… мъжествен“, помисли си. Беше облегнат на плота, кръстосал крака, с чаша кафе в ръка. — Не знаех, че можете да готвите.
— Разбира се, от време на време. Купуваш полуготови рула от пазара, носиш ги у дома, печеш ги, после шприцоваш отгоре глазурата. Нищо работа.
Нел се засмя:
— Трябва да пробвам някой път. — Отиде до хладилника и извади купата с пълнежа.
— Ще ти дам някои напътствия. — Зак допи чашата си и я сложи в мивката. — Мисля, че е по-добре да тръгвам и да не ти се пречкам. Благодаря за кафето.
— Няма защо.
— И за кифличката. Беше превъзходна.
— Радвам се да го чуя.
Нел застана до масата и старателно започна да слага с лъжица от пълнежа в средата на кръгчетата тесто. Когато Зак се приближи към нея, почувства се леко напрегната, но продължи да работи.
— Нел?
Вдигна поглед и пълнежът се изсипа от лъжицата, когато Зак я докосна по бузата.
— Надявам се, че това няма да те забави много — каза той и долепи устните си до нейните.
Тя дори не трепна. Стоеше като вцепенена. Очите й бяха широко отворени и гледаха в неговите уплашено, като на сърна, притисната в засада. Нел забеляза, че устните му са топли и по-меки, отколкото изглеждат. Не я докосна. Краката й биха се подкосили, ако усетеше допира на ръцете му. Но чувстваше само устните му върху своите.
Зак бе готов да срещне гняв или безразличие от нейна страна. Не бе очаквал да изглежда уплашена, а долови скованост и тревога, които всеки момент биха могли да прераснат в страх. Затова не я докосна дори леко по ръката, въпреки че изпитваше силно желание.
Ако тя се отдръпнеше, нямаше да направи нищо, за да я спре. Но абсолютната й неподвижност го озадачи. Зак отстъпи назад и се опита да разсее напрежението с шега, въпреки че стомахът му се сви от възбуда и от гняв към онзи, който я бе наранил.
— Изглежда, проявявам слабост не само към кифличките ти. — Пъхна палците си в предните джобове. — До скоро!
Излезе навън, надявайки се, че целувката и облекчението от това, че си тръгва, ще я накарат да се замисли.
Зак нямаше да може да заспи, но се примири с това и реши да изведе Люси за ранно утринно плуване в заливчето. Безкрайната й енергия и игривост му помогнаха да се отърси от тревогите си.
Наблюдаваше Рипли, която свърши с бягането по плажа и се гмурна във водата — „Уверена е — като изгрева на слънцето“, помисли си Зак, докато тя се носеше по вълните. Невинаги знаеше какво се върти в главата й и каква е причината за него, но рядко се безпокоеше за Рипли Тод. Можеше да се справя сама с живота.
Люси се затича да я посрещне, когато тя заплува обратно. И двете мокри, започнаха да се боричкат и да се състезават. После се качиха при него на горната веранда. Люси — за да си легне, изтощена от тичането, а Рипли — да изпие бутилка вода.
— Снощи се обади мама. — Рипли се отпусна на един шезлонг. — Намират се до Големия каньон. Изпращат ни толкова много снимки, които татко е направил с дигиталния фотоапарат, че се боя да започна да ги свалям от Интернет.
— Съжалявам, че изпуснах обаждането.
— Казах им, че преследваш заподозрени — каза тя, след като отпи глътка вода. — Какво стана с крадците на омари? Нещо ново?
— О, да. — Зак седна на люлеещия се стол и й разказа всичко с подробности.
Рипли вдигна лице към небето и се развика:
— Знаех си, че трябва да дойда с теб. Брътвежи на някакъв пиян идиот. За бракониера говоря, не за теб.
— Само си го помислих. Не беше толкова пиян, Рип.
Тя енергично завъртя глава срещу Зак.