— Аз съм никоя.
— Той го казва, а не ти. Извинявай. — Изведнъж Миа се разкая и сграбчи ръката на Нел, преди тя да успее да се изправи. — Казах, че няма да любопитствам и ще изпълня обещанието си. — Но се безпокоя, като те чувам да казваш, че си никоя. Забрави всичко останало, което ти се е случило досега, но не забравяй коя си и каква си. Ти си интелигентна жена, достатъчно силна, за да се справяш сама с живота. Имаш дарба. Истинска магьосница си в кухнята. Възхищавам ти се.
— Съжалявам. — Нел направи усилие да се успокои и посегна към чашата с вино. — Изумена съм.
— Имала си смелостта да бъдеш самостоятелна. Да дойдеш на непознато място и да станеш част от него.
— Това няма нищо общо със смелост.
— Грешиш. Той не е успял да те пречупи.
— Успя. — Въпреки че не искаше това очите на Нел се напълниха със сълзи. — Просто събрах парчетата и избягах.
— Имала си воля да събереш парчетата, да избягаш и отново да се възстановиш. Не се ли гордееш?
— Не мога да обясня какво преживях.
— Не си длъжна да го правиш. Но рано или късно трябва да осъзнаеш собствената си сила. Няма да се почувстваш пълноценна, докато не го направиш.
— Търся само нормален живот.
— Не можеш да загърбиш възможностите. — Миа й подаде ръка с дланта нагоре и зачака.
Неспособна да устои, Нел също посегна и сложи дланта си върху нейната. Усети топлина и изгаряща сила, но не почувства болка.
— Дарбата е в теб. Ще те науча да я използваш — каза Миа, докато Нел, смаяна, гледаше светлината, която блещукаше между дланите им. — Когато си готова.
Рипли огледа плажната ивица и не забеляза нищо нередно. Някакво малко дете внезапно изкрещя:
— Не! Не! Не!
Пронизителният звук раздра въздуха.
„Сигурно прекъсна нечия дрямка“, помисли си тя.
Летовниците бяха налягали върху пясъка, очертавайки територията си с хавлиени кърпи, одеяла, чадъри, сакове, хладилни чанти и портативни касетофони. „Никой вече не идва на плаж ей така — помисли си Рипли. — За един ден на брега вземат багаж, колкото е необходим за пътуване до Европа.“
Това й струваше забавно. Всеки ден отделни двойки и групи измъкваха цялата си собственост от квартирите и хотелските стаи и си правеха временни гнезда на брега. И всеки ден връщаха обратно всички неща, пълни с пясък. Номади на почивка. Бедуините на лятото.
Рипли се отправи към селото. Не носеше нищо друго, освен полицейската си значка, палка, нож и няколко долара. Така животът бе по-лесен.
Зави по главната улица, надявайки се да вечеря нещо набързо. Не бе дежурна, въпреки че едва ли би могло да се каже, че някога тя и Зак са напълно свободни от задължения. С нетърпение очакваше да пийне студена бара и да хапне пица.
Когато забеляза Нел, която стоеше пред хотела и изглеждаше замаяна, тя се поколеба. Моментът бе подходящ да направи опит за сприятеляване.
— Здравей, Нел.
— Какво? О, здравей, Рипли.
— Изглеждаш ми малко не на себе си.
— Добре съм. — „Тя знае къде съм била“, помисли си Нел. Беше абсолютно сигурна в това. — Просто се чувствам малко объркана.
— Дълъг ден, а? Виж, каня се да вечерям някъде. Малко е рано, но умирам от глад. Защо не си разделим една пица? Аз черпя.
— О! — Нел продължи да примигва, като че ли току-що се бе събудила от сън.
— В „Сърфсайд“ правят най-хубавите пици на острова. Е, всъщност това е единственото място, където правят пици, но все пак… Как върви работата в кафенето?
— Добре. — Не й оставаше нищо друго, освен да приеме поканата. Мислите й бяха объркани и би могла да се закълне, че пръстите й все още са изтръпнали. — Харесва ми да работя тук.
— Ти превърна кафенето в заведение от класа — отбеляза Рипли и погледна към книгата в ръцете на Нел. — Четиво за „Вуду“ — ритуалите на острова?
— „Вуду“ О! — Нел смутено се засмя и пъхна книгата под мишница. — Помислих си, че щом живея тук, трябва да знам… как стоят нещата.
— Разбира се. — Рипли отвори вратата на пицарията. — Туристите обичат всички тези мистични измишльотини. Когато настъпи слънцестоенето, тук ще заприиждат маниаци на тема магии. Здравей, Бърт! — Поздрави мъжа зад бара и веднага зае едно празно сепаре.
Все още бе рано, но заведението беше пълно. Джубоксът свиреше с все сила и двата автомата за електронни игри, напъхани в тясната ниша отзад, присветваха и вдигаха невъобразим шум.
— Бърт и съпругата му държат това заведение. — Рипли се раздвижи и протегна краката си на пейката. — Имат пица „Калцоне“, макарони и какви ли не други неща — продължи и побутна менюто към Нел. — Но специалитетът са пиците. Готова ли си да поръчаме?
— Разбира се.
— Чудесно. Има ли нещо от пълнежа, което не обичаш?