— Аз също не искам искри.
— Всички ги искат. Изтощително е непрекъснато да ги отбягваш. — Нещо й подсказа, че той няма да се откаже лесно. — Ако човек не запалва искра от време на време — продължи Зак, — би пропуснал трепета, който идва с нея. Ако готвиш без подправки, ще се получи нещо за ядене, но няма да бъде вкусно.
— Умно казано. Но има хора, за които е по-здравословно да минат на диета.
— Чичо ми Франк. — Зак размаха вилицата, преди да я забоде отново в сладкиша — Имаше язва. Някои казват, че се получава от чиста проклетия и мисля, че са прави. Той беше твърдоглав, стиснат янки. Никога не се е женил. Предпочиташе да се търкаля в леглото със счетоводните си книги, вместо с жена. Живя до деветдесет и осем години.
— И каква е поуката от историята?
— О, не мислех за поуки. Само за чичо Франк. Когато бях момче, всяка трета неделя от месеца ходехме на вечеря у баба ми. Тя правеше страхотно печено в гювеч. Нали се сещаш, с гарнитура от картофи и моркови. Майка ми не е наследила таланта й да приготвя това ястие. Между другото чичо Франк идваше и ядеше оризов пудинг, докато останалите се наяждахме до насита. Направо ме убиваше. Аз не можех дори да погледна в купичката с пудинг, без да ме побият тръпки.
Може би имаше някаква магия в това, че близо до Зак Нел се чувстваше толкова спокойна.
— Мисля, че малко преувеличаваш.
— Напротив. Можеш да го намериш в регистрите на Методическата църква на острова: Франсис Морган Байглоу, баба ми, по мъж Рипли, но по рождение Байглоу и по-голяма сестра на Франк. Самата тя доживя до сто години. В нашето семейство сме склонни към дълголетие, затова повечето от нас не се женят, преди да навършат тридесет.
— Разбирам. — Зак бе изял сладкиша си и Нел му побутна своя. Не бе изненадана, когато той набоде голямо парче. — Винаги съм мислила, че янките от Нова Англия по природа са необщителни. Явно съм се заблуждавала.
— В нашето семейство обичаме да говорим. Рипли може би е изключение, защото не е много привързана към хората като биологичен вид. Не бях ял нищо толкова вкусно от неделните вечери при баба ми.
— Това е откровен комплимент.
— За да завършим вечерта както трябва, нека отидем на разходка по плажа.
Нел не намери причина да откаже. Може би защото не желаеше.
Светлината бавно гаснеше, проблясвайки леко на хоризонта, а на запад небето розовееше. Отливът бе оставил широка ивица тъмен мокър пясък, по който тя плахо запристъпва с босите си крака. Вълните се плискаха и се разбиваха на пяна, а птици с крака, подобни на кокили, ровеха с човките си в търсене на храна.
И други се разхождаха по плажа. Нел забеляза, че почти всички са по двойки, хванати за ръка или прегърнати. Като предпазна мярка пъхна ръцете си в джобовете, след като свали обувките и нави крачолите на джинсите си. Тук-там имаше натрупани дървета, довлечени от водата, от които щяха да бъдат запалени огньове, когато настъпеше пълен мрак. Тя си помисли какво ли би било да седне до пламъците с група приятели. Да се посмеят, да поговорят за нещо обикновено.
— Все още не съм те виждал да влизаш вътре.
— Вътре?
— Във водата — поясни Зак.
Тя нямаше бански костюм, но не видя причина да му го казва.
— Газила съм няколко пъти.
— Не плуваш ли?
— Разбира се, че мога да плувам.
— Хайде тогава.
Той я сграбчи толкова бързо, че сърцето й се качи в гърлото. Едва успя да си поеме дъх, но не и да извика. Преди паниката да я обземе напълно, се озова във водата.
Той избухна в смях, издърпа я настрана от една връхлитаща вълна и пое удара върху себе си. Нел се подхлъзваше, търкаляше се, бореше се да стъпи на краката си, когато Зак просто я сграбчи през кръста и я изправи.
— Не можеш да живееш на Трий Систърс без бойно кръщение. — Отметна мократа си коса назад и продължи да я дърпа навън.
— Студено е.
— Само малко хладно — поправи я Зак. — Все още не си свикнала. Идва една по-голяма. По-добре се дръж за мен.
— Не искам да… — Но каквото и да искаше или да не искаше, морето имаше свои закони. Вълната връхлетя, събори я и краката им се преплетоха.
— Ах ти, негоднико! — Но когато се показа на повърхността, Нел се смееше. Щом въздухът докосна кожата й, тя отново се потопи до шията. — Предполага се, че един шериф би трябвало да проявява здрав разум, вместо да скача в морето с дрехите.
— Бих се съблякъл, но с теб все още не се познаваме достатъчно добре. — Преобърна се по гръб и спокойно се понесе по повърхността. — Показват се първите звезди. Няма нищо по-хубаво на света от това. Хайде ела!
Морето я разлюля, накара я да се почувства като в безтегловност, когато видя как небето смени цвета си. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно и звездите започваха да блещукат, сякаш оживели.