„Денят на независимостта“, помисли си тя. Би мога да го превърне в ден на своята независимост.
За първи път от девет месеца насам бе започнала да крои планове за бъдещето, което включваше банкови смети, доставки по пощата и лична собственост, която не би могла да се събере в чувал или раница, както бе досега.
„Нормален, смислен живот“, помисли си, когато спря пред витрината на един бутик. Манекенът беше облечен с леки лети панталони на релефни сини и бели райета и прозрачно горнище с дълбоко изрязано деколте. Бели сандали с каишки, които изглеждаха интересни и по необикновен начин украсяваха краката му.
Нел прехапа устни. Надницата сякаш натежа в джоба й. Напомни си, че това винаги бе проблем за нея. Ако имаше десет долара, би намерила начин да похарчи девет от тях. Беше се научила как да спестява, да икономисва, да се простира според чергата си.
Отдавна не си бе купувала нищо ново и хубаво. Миа й бе намекнала доста настоятелно, че трябва да отделя известно време за външността си, преди да отиде на работа. Освен това желателно бе да изглежда добре и когато върши страничната си работа, свързана с доставка на храна. Щом имаше намерение да става бизнес дама, трябваше да се облича, както подобава. На острова това означаваше непринудено. И все пак, макар и с неофициално облекло, би могла да изглежда привлекателна.
От друга страна, по-практично и разумно бе да спести парите и да ги инвестира в кухненско оборудване. Повече се нуждаете от кухненски робот, отколкото от сандали.
— Добрия ангел ли ще послушаш или лошия?
— Миа. — Леко смутена, че бе уловена да си мечтае за чифт обувки, Нел се засмя. — Стресна ме.
— Чудесни сандали. На разпродажба са.
— Наистина ли?
Миа почука по стъклото точно под етикета, където пишеше „Разпродажба“.
— Любимата ми дума. Надушвам възможностите, Нел. Хайде да ги купим!
— О, не мога. Нямам нужда от нищо.
— Напротив, имаш нужда от тях. — Миа отметна назад косата си, стисна здраво Нел за лакътя — като майка упорито дете. — Обувки се купуват не само поради нужда, а за удоволствие. Знаеш ли колко чифта обувки имам?
— Не.
— Аз също — отвърна Миа и насила накара Нел да влезе в магазина. — Чудесно. Имат от панталоните в бонбоненорозово. Биха ти отивали чудесно. Шести размер ли носиш?
— Да. Но трябва да спестявам за кухненски робот. — Все пак протегна ръка да пипне материята на панталоните, които Миа издърпа от закачалката. — Толкова са меки!
— Пробвай ги с това. — Миа се обърна и откри чудесно горнище, плътно прилепнало, без гръб, което се връзваше на врата. — Не забравяй да свалиш сутиена. Имаш малки крака. Тридесет и шести номер ли носиш?
— Да. — Нел хвърли бегъл поглед към етикетите с цените. Макар и намалени, все пак бяха доста по-високи от това, което бе успяла да спести от месеци насам, и запротестира, когато Миа я напъха зад завесата на пробната. — Това, че ще ги пробвам, не значи, че ще ги купя — прошепна си тя, докато сваляше обикновените са памучни панталони.
„Миа е права, че розовото ми отива“, каза си, докато обуваше панталоните. Яркият цвят повдигаше настроението. Но що се отнасяше до горнището, мненията им се разминаваха. Струваше й се малко неприлично да носи нещо толкова прилепнало без сутиен. А гърбът — обърна се да се огледа отзад и видя, че всъщност няма гръб. Евън никога не би и позволил да носи нещо толкова разголено и съблазнително.
Нел се ядосва на себе си заради тази мисъл. „Заличи това име от съзнанието си!“, заповяда си.
— Как се чувстваш там вътре?
— Харесва ми. Миа, комплектът е прекрасен, но не мисля, че…
Преди да успее да довърши, Миа със замах дръпна завесите. В едната си ръка държеше сандалите, а с показалеца на другата леко потърка устни.
— Отлично! Младежко, секси, подходящо, шик. Обуй сандалите. Видях една малка чантичка. Много е подходяща. Връщам се веднага.
„Като че ли съм на военен поход под командването на генерал — ветеран“, помисли си Нел. Като на обикновен редник, не й оставаше друго, освен да се подчинява на заповеди.
След около двадесет минути износените й дънки, тениската и маратонките бяха натъпкани в пазарска торбичка. Останалата част от парите й бе сложена в малка колкото като длан чантичка, която бе преметната през рамо и се опираше върху новите й панталони, развявани около краката й от игривия бриз.
— Как се чувстваш?
— Виновна. Но все пак чудесно. — Нел раздвижи пръстите си в новите сандали.