— Това ще свърши работа. Да купим и подходящи обеци.
Нел престана да се съпротивлява. Все пак бе Денят на независимостта. Хареса си обици от розов кварц във форма на капка още щом ги видя.
— Какво има в обиците, та карат човек да се чувства толкова уверен в себе си?
— Украшенията по тялото показват, че ние държим на него и се очаква и другите да го забележат. А сега — хайде да се разходим покрай брега и да видим какви ще бъдат реакциите.
Нел докосна с пръсти бледорозовите камъчета, който се полюшваха от ушите й.
— Може ли да ти задам един въпрос?
— Казвай.
— Тук съм вече от месец, а през цялото време не съм те видяла с никого. Имам предвид — приятел. Мъжка компания.
— В момента никой не представлява интерес за мен. — Миа си направи сянка с ръка и прокара бегъл поглед по плажа. — Да, имаше някой. Отдавна. Но това беше на друг етап от живота ми.
— Обичаше ли го?
— Да, много.
— Съжалявам. Не биваше де се ровя в личния ти живот.
— Не е тайна — промълви Миа едва чуто. — Дълго лекувах раните си. Обичам да бъда сама, да контролирам съдбата си, да вземам решения и да правя собствен избор. Връзката с друг човек изисква известни жертви, а аз съм себична по натура.
— Това не е истина.
— Има различни степени на великодушие. — Мие закрачи напред, повдигайки лице, за да усети полъха на бриза. — Но това не е синоним на алтруизъм. Постъпвам така, както е в мой интерес. Не намирам, че това е нещо, за което трябва да се извинявам.
— От опит знам какво означава егоизъм. Миа, ти може да постъпваш така, както искаш, но никога не си наранявала никого хладнокръвно. Наблюдавам как се отнасяш с хората. Те ти имат доверие.
— Да не причиняваш вреда е отговорност, произтичаща от дарбата, която ми е дадена. И с теб е същото.
— Не вярвам в това. Аз съм слаба.
— Ето защо си съпричастна към онези, които изпитват болка или отчаяние. Нищо не ни се случва без определена цел, сестричке. Това, което ни кара да постъпваме така, е ключът към истинската ни същност.
Нел погледна към морето, където се плъзгаха лодки, хора се надбягваха с водни ски, а плувците весело се бореха с вълните. „Бих могла да отхвърля това, което чувам и което ще бъде поискано от мен“, помисли си Нел.
Можеше да има спокоен и нормален живот тук. А може би и нещо повече.
— В нощта, когато ти гостувах по време на слънцестоенето, те видях на скалите и си казах, че сънувам.
Миа не се обърна, а просто продължи спокойно да гледа към океана.
— Нима отказваш да повярваш, че е истина?
— Не съм напълно сигурна. Аз мечтаех за това място още от дете. Виждах го в сънищата си. Дълго време ги отхвърлях. Когато видях рисунката — скалите, фара, къщата — реших, че трябва да дойда тук. Имах чувството, че накрая ми е позволено да се върна у дома. — Обърна се и погледна Миа. — Някога вярвах в приказки. Но от опит узнах, че те не съществуват. Платих тежка цена за това.
„Аз също“, помисли си Миа. Никой мъж не бе вдигал ръка срещу нея, но имаше и други начини да те засегнат и наранят.
— Животът не е приказка и дарбата има своята цена.
Нел почувства, че я побиват тръпки. По-лесно бе да отхвърля това, по-безопасно бе да избяга.
Една лодка изстреля ракета към небето, която весело изсвистя и избухна в светлина, разпръсната на малки златисти точици, които се разсеяха. Чуха се развълнувани детски възгласи.
— Каза, че можеш да ме научиш.
Миа въздъхна. Толкова много зависеше от това!
— И ще го направя.
Обърнаха се да погледат следващата ракета, която се издигна нагоре.
— Ще останеш ли да погледаш фойерверките? — попита Нел.
— Не, мога да ги наблюдавам от моите скали. Там е по-спокойно. Освен това не искам да се чувствам излишна.
— Излишна?
— Дами. — Зак се приближи към тях. Беше един от редките случаи, когато бе закачил шерифската си значка на ризата. — Налага се да ви помоля да се преместите. Две красиви жени, стоящи на брега, създават опасност за сигурността.
— Нали е сладък? — Миа посегна да докосне лицето му и шумно го целуна. — Когато бях в трети клас, мечтаех да се омъжа за него и да живея в пясъчен замък.
— Можеше да ми го кажеш.
— Ти бе хлътнал по Хестър Бърмингъм.
— Не, само изпитвах страстни чувства към блестящия й червен велосипед. Когато навърших дванадесет, аз също получих от Дядо Коледа такъв и Хестър престана да присъства в моя малък свят.
— Мъжете са негодници.
— Може би, но аз все още карам велосипед, а Хестър има близначки и микробус. Общо взето — щастлив край.
— Хестър все още се заглежда по задника ти — отбеляза Миа и не скри задоволството си, когато Зак остана с отворена уста. — Е, аз си тръгвам. Радвайте се на фойерверките.