— Ако исках да държиш ръцете си далеч от мен, нямаше да бъда тук. — Пое си дълбоко дъх и започна да сваля тениската.
— Шериф Тод! Шериф Тод!
— Няма Бог! — промърмори Зак, когато изпод набързо повдигнатата тениска се мерна прекрасната бяла плът на Нел. — Насам! — извика той. — Ти ли си, Рики? — Обърна се към Нел и каза: — Ще ми бъдат нужни само две-три минути да го удавя. Постой така.
— Тъй вярно, шериф Тод!
Рошаво момче на около десет години се катереше по наклонената скала, а луничавото му лице бе порозовяло от вълнение. Припряно кимна към Нел.
— Шерифе, мама каза, че веднага трябва да дойда и да ви кажа. В почивната станция „Абът“ има сбиване между наемателите. Чуват се викове, трясъци, псувни и други такива неща.
— В „Дейл Абътс“ или в „Бъстърс“?
— В „Бъстърс“, шерифе. Срещу нашата къща. Мама казва, че, изглежда, някакъв мъж нанася жесток побой на жена.
— Идвам. Връщай се веднага у дома!
— Да, сър.
Нел остана неподвижна. Проследи замъглените очертания на загорялото мускулесто тяло на Зак, докато излизаше от водата.
— Съжалявам, Нел.
— Не, трябва да отидеш и да й помогнеш. — Почувства се замаяна, докато наблюдаваше как Зак нахлузва джинсите си. — Побързай!
— Ще се върна веднага щом мога.
Не му бе приятно да я остави тук с ръце, плътно стиснати една в друга, но хукна нагоре по стълбите, за да вземе ризата си. След четири минути вече беше пред почивната станция „Абът“. Няколко души бяха заградили улицата, а от къщата се чуваха викове и трошене на стъкла. Щом стигна до стълбите, към него се приближи непознат мъж.
— Вие сте шерифът, нали? Аз съм Боб Делано, наел съм съседната къща. Опитах се да направя нещо, но вратите са заключени. Хрумна ми да разбия едната, но казаха, че вече сте на път.
— Аз ще се погрижа за това, мистър Делано. А вие бихте могли да накарате хората да се отдръпнат.
— Разбира се. Виждал съм онзи тип, шерифе. Доста едър негодник е. Сам ще се убедите.
— Благодаря за съдействието. А сега се върнете обратно. — Зак блъсна с юмрук по вратата. Въпреки че предпочиташе и Рипли да е тук, не можеше да рискува да чака, докато тя получи съобщението му. — Аз съм шериф Тод. Искам веднага да отворите вратата! — Нещо вътре се строполи и се чуха ридания на жена. — Ако не я отворите след пет секунди, ще я разбия.
Мъжът дойде до вратата. Делано бе прав. Наистина имаше внушителен ръст. Изглеждаше махмурлия и беше бесен.
— Какво искате, по дяволите?
— Искам да се отдръпнете назад и да държите ръцете си така, че да мога да ги виждам.
— Нямате право да влизате. Аз съм наел тази къща и си плащам наема.
— Договорът ви за наем не ви дава право да рушите собствеността на хазяите.
— Няма да влезете вътре без заповед.
— Хващаме ли се на бас? — спокойно каза Зак. Протегна ръка и със светкавична бързина хвана мъжа за китката и я изви. — Ще ви обвиня в оказване на съпротива — продължи той със същия спокоен тон. — Ще прибавя и нападение на полицай. Ще падне повече писане, но за това ми плащат.
— Още преди адвокатът ми да си свърши работата, ще притежавам целия ви скапан остров.
— Ще имаш възможност да му се обадиш от полицейския участък. — Зак му сложи белезници и с облекчение се огледа наоколо, щом чу, че Рипли се изкачва по стълбите.
— Съжалявам. Бях чак до „Броукън шел“. Какво става? Семеен скандал?
— Нещо такова. Това е моята помощничка — обясни Зак на задържания. — Повярвай ми, способна е да те направи на пихтия за нула време. Настани го отзад в патрулната кола, Рипли! Вземи някои данни и му прочети правата.
— Как се казвате, сър?
— Мамка ти!
— Добре, господин „Мамка ти“, вие сте арестуван за… — Хвърли поглед към Зак, който вече се придвижваше през счупените стъкла и порцеланови съдове към жената, която седеше на пода. Беше закрила лицето си с ръце и ридаеше. — Унищожаване на частна собственост, нарушаване на спокойствието на гражданите, нападение. Ти ли направи всичко това? А сега, освен ако не искаш да те подкарам с ритници пред всички тези добри хора, просто ще се придвижим до патрулната кола и малко ще се повозим. Имаш право да мълчиш — продължи Рипли и леко го побутна, за да тръгне.
— Госпожо — обърна се Зак към жената, която наближаваше четиридесетте. Би изглеждала привлекателна, ако не бяха разцепената й устна и синините около кафявите и очи. — Трябва да дойдете с мен. Ще ви заведа на лекар.
— Нямам нужда от лекар. — Жената рязко се отдръпна. Зак забеляза плитки разрези по ръцете й, вероятно от падащи стъкла. — Какво ще стане с Джо?