Макар и да се съпротивляваше и да отхвърляше приказките на Миа за съдбата и отговорностите, когато това засягаше самата нея, ако ставаше въпрос за едно нововъзникнало и все още задълбочаващо се приятелство, нещата стояха съвсем различно. Особено щом бе въвлечен брат й. Беше готова на всичко за Зак, дори да се помири с Миа.
Щеше да се наложи да следи отблизо развитието на нещата и периодично да прави преоценка. Това бе свързано с доста размисъл.
— Хлътнал е до уши — прошепна Миа в ухото й.
— И сама виждам.
— Знаеш ли какво ще се случи, когато станат двойка?
Рипли взе чашата с вино от ръката на Миа и отпи до половината.
— Защо не ми кажеш?
— Ще й посвети живота си без ни най-малко колебание. Той е най-възхитителният мъж, когото познавам. — Миа взе чашата си и отпи глътка. — Поне по този въпрос сме единодушни.
Понеже знаеше това, Рипли омекна:
— Искам да направиш магия, която да го закриля.
— Вече направих каквото можах, но кръгът трябва да бъде от трите.
— Сега не мога да мисля и не ми се говори за това.
— Добре. Защо просто не постоим тук и не погледаме един силен и възхитителен мъж, влюбен до уши? Такива мигове не бива да се пропускат. — Миа неочаквано сложи ръка на рамото на Рипли. — Нел не забелязва това. То минава покрай нея като полъх от горещ въздух, но все още не е готова да го разбере. — Сведе поглед към чашата с вино с въздишка, в която се долови мъничко завист. — Хайде, искам да те почерпя.
Зак изчакваше да настъпи удобен момент. Разговаряше с останалите гости, танцуваше с дамите, пийна бира заедно с Карл по случай годишнината, изслушваше с искрен интерес оплакванията на жителите на селото и следеше всеки, който държи ключове за кола, да не употребява алкохол.
Наблюдаваше Нел, докато сервираше, бъбреше с гостите и се връщаше в кухнята да напълни отново подносите. Всичко, което забелязваше наоколо, му се струваше прекрасно.
Попита я дали би могъл да й помогне, после осъзна, че това е смешно. Не само защото нямаше представа какво трябва да се прави, но и защото очевидно Нел не се нуждаеше от ничия помощ.
Когато гостите започнаха да се разотиват, той лично откара неколцина от тях до домовете им за по-сигурно. Беше почти полунощ, когато реши, че вече е изпълнил служебните си задължения и би могъл да потърси Нел в кухнята.
Празните подноси бяха грижливо подредени върху белия мраморен плот. Купите за сервиране стояха, пъхнати една в друга. Мивката беше пълна със сапунена пяна, над която се издигаше лека пара, а Нел периодично зареждаше машината за миене на съдове.
— Кога за последен път си сядала?
— Загубих представа. — Тя нареди чиниите в машината. — Но умората ме прави невероятно щастлива.
— Заповядай! — Зак й подаде чаша шампанско. — Мисля, че я заслужаваш.
— Със сигурност е така. — Тя набързо отпи глътка и остави чашата. — След всичките тези седмици на приготовления накрая се получи. И имам пет ангажимента и следващата седмица. Познаваш ли дъщерята на Мери Харисън? През пролетта ще се омъжва.
— Чух това. За Джон Байглоу, мой братовчед.
— Получих предложение да организирам тържеството.
— Смятам, че трябва да включиш в менюто от онези твои кюфтета. Наистина са вкусни.
— Ще си го отбележа. — Беше толкова приятно да се правят предварителни планове. Не само за деня или за седмицата, а за месеци напред. — Видя ли как танцуваха Гладис и Карл? — Нел се изправи и силно притисна кръста си, където чувстваше болка. — Минали са тридесет години, а те танцуваха и се гледаха така, сякаш им е за първи път. За мен това бе най-хубавият момент от вечерта. Знаеш ли защо?
— Защо?
Нел се обърна към него:
— Защото за тях танцът, начинът, по който се гледаха, бе най-важното. Не украсата, хубавото осветление или коктейлът от скариди. Връзката между двама души, които взаимно си вярват. Какво щеше да се случи, ако някой от тях се бе отдръпнал преди години и си бе отишъл. Сега нямаше да има танц в градината и всичко това.
— Аз не можах да танцувам с теб. — Зак протегна ръка и плъзна пръсти по бузата й. — Нел…
— Ето къде сте били. — Гладис връхлетя вътре. Очите й бяха влажни и сияещи. — Помислих си, че сте се измъкнали.