— Господи, Нел! — Зак хвърли торбичката с леда на земята. — Цяло чудо е, че не си се самоубила.
— И да оцелеех, и да загинех, щях да бъда свободна. Още в мига, когато колата прелетя над скалите, започнах пътуването си към този остров и към теб.
Зак изпита силно желание да я докосне, но не бе напълно сигурен дали това ще бъде ласка или буйно разтърсване и пъхна ръце в джобовете си.
— Имах право да знам, когато нещата между нас започнаха да се задълбочават.
— Не очаквах, че ще стане така.
— Но стана. Ако не си разбрала накъде вървят, значи си глупачка.
— Не съм глупачка. — Гласът й издаде гняв. — Може би съм сгрешила, но не съм глупава. Не очаквах, че ще се влюбя в теб. Не го желаех, дори не мислех, че изобщо ще се обвържа с теб. Ти ме преследваше.
— Няма значение как, но е факт, че се случи. Ти знаеше как стоят нещата между нас, но не ми каза.
— Лъжкиня съм — спокойно каза Нел. — Измамих те, държах се ужасно. Но никога повече не ме наричай глупачка.
— Мили боже!
Объркан, Зак се отдръпна и вдигна поглед към небето.
— Никога повече няма да позволя на някого да ме унижава и подценява. И няма да допусна да бъда пренебрегвана, докато благоволиш отново да ми обърнеш внимание.
Обзет от любопитство, той се обърна и я изгледа втренчено:
— Така ли мислиш, че стоят нещата?
— Да, точно това се опитвам да ти кажа. Много мислих, откакто ти си тръгна вчера. Няма да хленча и да се свивам в ъгъла, защото си ми сърдит. Това е оскърбително и за двама ни.
— Три пъти ура!
— О, върви по дяволите!
Зак се завъртя и пристъпи към нея. Стомахът й се сви от ужас, дланите й се изпотиха, но остана на мястото си.
— Моментът не е подходящ да започваш спор с мен, особено когато не си права.
— Не съм права само от твоя гледна точка. Съжалявам, че те нараних, но не мога да върна времето назад и да променя фактите.
— Не, не можеш. Затова да продължим напред. Има ли още нещо, което би трябвало да знам?
— Жената, която се хвърли с колата от онази скала се казваше Хелън Ремингтън. Мисис Евън Ремингтън. Повече не отговарям на това име. То не изразява моята същност.
— Ремингтън — тихо каза Зак. Очевидно бе, че напряга ума си, за да си спомни къде е чувал това име. — Важна клечка от Холивуд.
— Точно така.
— Успяла си да избягаш възможно най-далеч.
— Така е. Никога няма да се върна. Открих, че тук мога да водя живота, който искам.
— С мен или без мен?
За първи път, откакто бе започнала да разказва историята си, стомахът й се сви.
— От теб зависи.
— Не, не зависи от мен. Знаеш какво е моето желание. Сега е твой ред да кажеш какво искаш.
— Искам теб и ти го знаеш.
— Тогава трябва да довършиш това, което си започнала. Да подадеш молба за развод.
— Не мога. Нима не си чул нищо от разказа ми?
— Всяка дума, дори нещата, които не каза. — Част от него изпитваше желание да я утеши, да я приласкае, да я защити. Да й каже, че вече нищо от миналото й няма значение. Но всъщност имаше. — Не можеш да изживееш живота си в непрекъснато озъртане. Аз — също. Първо, защото е мъчително, и второ, светът не е толкова голям. Не можеш да бъдеш сигурна, че няма да те открие. Ако това се случи и се изплашиш, отново ли ще избягаш?
— Мина повече от година, откакто си тръгнах. Няма да ме открие, ако мисли, че съм мъртва.
— Никога не можеш да бъдеш сигурна. Трябва да приключиш с това, но няма да го направиш сама. Няма да му позволя да те докосне. Тук не е негова територия — каза Зак и повдигна с пръст брадичката й. — Моя е.
— Подценяваш го.
— Не мисля така. Смятам, че нито аз, нито Рипли, нито Миа сме за подценяване. И много други жители на острова, които биха се застъпили за теб.
— Не знам дали съм в състояние да сторя това, за което ме молиш. Вече повече от година правя всичко възможно да не открие, че съм жива и къде се намирам. Не знам дали ще намеря сили отново да се изправя срещу него. Имам нужда от време да помисля.
— Добре. Когато решиш, кажи ми. — Зак се спря, за да свали от лицето си торбичката с леда, който вече бе почти разтопен. Болката в челюстта не го интересуваше особено и той отвори торбичката и изсипа съдържанието й. — Щом не искаш да се омъжиш за мен, Нел, приемам го. Но след като помислиш върху всичко това, бих искал да узная решението ти.
— Обичам те. Нямам нужда да го обмислям.
Зак дълго стоя, загледан в нея, в тихата гора, където листата на дърветата бяха запазили ярките си багри, а във въздуха все още се долавяше ароматът на вчерашния дъжд.
Хвана я за ръцете.
— Ще те изпратя до дома.
Осемнадесета глава
Рипли отправи към Зак най-умоляващия поглед, на който бе способна, и започна да хленчи. Обикновено не го правеше често, а го използваше само за по-силно въздействие.