— По случайност — да. Нямам възражения да присъстваш, стига Нел да желае. Но недей да се месиш.
— Не проявявам толкова голям интерес към теб, че да се намеся.
— Дълго ли ще продължи този спор? — закачливо попита Нел. — Надявах се да получа чаша вино.
— Мисля, че свършихме. Влизайте и добре дошли. Ще вземем виното с нас.
— С нас? Къде ще ходим?
— В кръга. Донесе ли каквото ти казах?
— Да. — Нел потупа голямата кожена торба, която носеше.
— Добре. Ще взема всичко необходимо и тръгваме.
Рипли свободно се разхождаше наоколо, докато Миа се приготвяше. Винаги бе харесвала къщата на скалите. Обичаше я. Големите стаи, пълни с мебели, странните ъгли, масивните резбовани врати и излъсканите подове.
Тя би се задоволила с една стая и легло, но трябваше да признае, че къщата на Миа има стил и е от класа. Що се отнася до атмосферата, беше несравнима. Освен че имаше класа, стил и атмосфера, къщата бе и удобно място, където човек знаеше, че би могъл да се отпусне на някое кресло и да изпъне уморените си крака.
Рипли си спомни, че някога бе тичала свободно и винаги бе добре дошла тук — като домашен любимец. Изведнъж с тъга осъзна колко много й липсва всичко това.
— Все още ли използваш стаята с фронтона? — попита неочаквано, докато Миа избираше червено вино от полицата.
Когато тя се обърна, погледите им се срещнаха и в съзнанието им изплуваха общи спомени.
— Да, някои от нещата ти още са там — отвърна Миа, докато увиваше три чаши в бяла ленена кърпа.
— Не ги искам.
— Все още са там — за всеки случай. Щом си тук, можеш да носиш тази чанта. — Миа посочи към нея и взе другата, в която бяха виното и чашите. Отвори задната врата и Изис се втурна навън. Това изненада Нел, тъй като обикновено котката не идваше с тях.
— Тази нощ е специална. — Миа вдигна качулката на пелерината, която бе наметнала на раменете си. Беше черна, с вишненочервена подплата. — Тя знае това. Наближава Самхайн. Нел трябва да се упражнява в запалването на ритуалния огън.
Рипли рязко вдигна глава:
— Не смяташ ли, че избързваш?
Докато вървяха, Миа внимателно разглеждаше Луната. Сърпът бе съвсем тънък и скоро щеше да настъпи новолуние. Около сребристобялата светлина се виждаше мъгла, по-гъста и по-черна от небето.
— Не.
Раздразнена, че Миа отново събуди тревогите й, Рипли сви рамене.
— Хелоуин. Смъртта се надига. Нощта е изпълнена със зли духове и само смелите и глупците се разхождат в мрака.
— Глупости! — безгрижно отвърна Миа. — Но няма смисъл да поемаме в тази посока и да плашим Нел.
— Краят на третия и последен лунен цикъл за годината. — Нел дълбоко вдиша от нотния въздух. — Време да си спомним за мъртвите, да празнуваме вечния кръговрат. Говори се също, че през тази нощ завесата между живота и смъртта е най-тънка. Не е нощ на злото, а време за радост. И, разбира се — рожденият ден на Миа.
— Този път голямата тройка и голямата нула — добави Рипли.
— Не бъди толкова самодоволна! — В гласа на Миа се долови хаплива нотка, която съвсем не бе безобидна. — Ти също ще навършиш тридесет след шест седмици.
— Да, но ти винаги ще си по-голяма от мен.
Изис вече бе на полянката и стоеше в средата, неподвижна като сфинкс.
— Имаме няколко свещи за светлина, докато работим. Можеш да ги закрепиш по камъните, Рипли, и да ги запалиш.
— Не. — Рипли демонстративно показа, че ръцете й се пъхнати в джобовете на шушляковото яке. — Мога да нося чантата ти с джунджурии, но нямам намерение да участвам.
— О, за бога! Едва ли запалването на една или две свещи е нарушение на обета ти да не се занимаваш с магии. — Миа грабна чантата и наперено се отправи към камъните.
— Аз ще го направя — настоя Нел. — Няма смисъл и двете да се ядосвате, по-добре е всяка от вас да прави каквото иска.
— Защо си толкова разгневена? — Рипли сниши глас и се наведе, когато Миа се върна, за да избере от чантите това, което й трябваше. — Обикновено се налага здравата да се потрудя, за да те извадя от кожата ти.
— Може би тези дни кожата ми е изтъняла.
— Изглеждаш уморена.
— Наистина съм уморена. Задава се нещо и го чувствам все по-близо. Не знам колко дълго ще мога да го задържа или дори дали е по силите ми. Ще бъде пролята кръв. — Сграбчи Рипли за ръката и я задържа. — И ще има болка, насилие и скръб. Страхувам се, че без кръга ще има и смърт.
— Ако си толкова сигурна в това и се боиш, защо не си повикала някого? Познаваш и други.
— Това не е работа за други и ти го знаеш. — Миа се обърна и погледна към Нел. — Може би тя е достатъчно силна. — Изправи се и свали качулката си. — Нел, ще запалим огнения кръг.