— Фред? — повика го Райм.
— Да, да — отстъпи неохотно агентът. — Наистина смени тона. Караше ме да си вървя. Макар да не каза нищо, че ще ходи в полицията.
— И така, къде отиде той? Ти какво трябваше да направиш?
— Аз трябваше да се мотам около онези боклуджийски кофи срещу онази градската къща и да гледам колите. Каза много да внимавам за мъж и жена, които се качват в кола и заминават. Трябваше да му кажа каква е колата. Даде ми оня телефон там да му се обадя. После той щял да си поеме работата.
— Беше прав, Линкълн — обади се Селито. — Наистина трябва да ги оставим в охраняваната къща. Той се е подготвял за удар по пътя.
Джоуди продължи:
— Тъкмо щях да дойда при вас…
— Млъкни бе, каква полза като лъжеш? Нямаш ли поне малко достойнство?
— Вижте, аз наистина щях да го направя — този път по-спокойно. Той се ухили. — Нали може да дадете някаква награда.
Райм погледна към очите му и се опита да им повярва; после към Селито, който кимна одобрително.
— Ти ни съдействай сега — изръмжа Селито, — пък ние може да се напънем да ти спасим задника от затвора. За пари не зная. Може и това да те огрее.
— Никога не съм причинявал зло на никого. Как бих могъл? Аз…
— Казах ти да си държиш езика зад зъбите — бавно каза Делрей. — Разбрахме ли се?
Джоуди изтъркаля очите си към него.
— Ясно? — прошепна още по-застрашително агентът.
— Да, да, да.
Селито се намеси:
— Трябва да действаме бързо. В колко трябваше да бъдеш до градската къща?
— Дванадесет и половина. Имаха петнадесет минути.
— С каква кола е той?
— Не зная.
— Опиши ни го.
— Ами, между тридесет, тридесет и пет годишен. Не много висок. Но пък много силен. Ако знаете какви мускули имаше. Късоподстригана черна коса. Кръгло лице. Вижте, ако искате ще ви направя една от онези рисунки… дето там ги правят в полицията.
— Име не ти ли каза? Нещо друго? Например, откъде е?
Не зная. Имаше малко южняшки акцент. А, и още нещо — каза, че носи ръкавици, защото имал досие.
Райм попита:
— Къде и за какво?
— Не зная къде. Но беше за умишлено убийство. Каза, че убил някакъв тип в града. Когато бил тийнейджър.
— Друго какво? — излая Делрей.
— Виж какво — каза Джоуди като кръстоса ръцете си и погледна към агента, — може и да съм правил глупости, но никога никой не е страдал заради мене. Този тип ме отвлече. С тия негови пищови и откачените му приказки — направо ми взе акъла. Страх ме е от него. Пълен откаченяк и престъпник е, честна дума. Мисля, че и вие да бяхте на мое място, щяхте да направите същото. Така че ми писна от въпросите ви. Ако смятате да ме арестувате, давайте, ако щете, тикнете ме в пандиза, ама аз повече нищо няма да ви кажа. Разбрахте ли?
Намръщеното лице на Делрей изведнъж се ухили.
— Е, скалата се пропука.
В този момент Амелия Сакс се появи — мина през вратата и докато влизаше, погледна към Джоуди.
— Кажи им! — обади се той. — Кажи им, че нищо не ти направих. Кажи им!
Тя го погледна така, както би погледнала паднала на земята дъвкана дъвка.
— За малко не ми напълни черепа с олово от един Луисвил Слагър44.
— Не е така, не е вярно!
— Добре ли си, Сакс?
— Като махнем поредното натъртване, супер. Този път на гърба. За симетрия.
Селито, Сакс и Делрей се скупчиха около Райм, който обясни накратко какво беше казал Джоуди. Селито шепнешком попита Райм:
— Вярваме ли му?
— Въшкав скелет — измърмори Делрей. — Ама май трябва да призная, че казва противната истина.
Сакс също кимна.
— Предполагам. Но смятам, че трябва да го държим под око, каквото и да правим.
И Селито се съгласи.
— О, естествено, че няма да му се предоверяваме.
Накрая и Райм макар и неохотно се съгласи с тях. Изведнъж изглеждаше невъзможно да предвидят действията на Танцьора, без помощта на този човек. Райм беше категоричен, Пърси и Хейл да останат в къщата, но в интерес на истината той нямаше откъде да знае, че оня се беше подготвил за удар по пътя. Просто беше разчитал на интуицията си. Със същата лекота би могъл да реши да премести двамата свидетели и те щяха вече да бъдат мъртви някъде по пътя към новия охраняван апартамент. От напрежението му се схвана челюстта.
— Какво ще го правим тоя, Линкълн? — попита Селито.
Ставаше дума за бъдещите им действия, не като свидетел. Райм погледна към Делрей, който дръпна незапалената си цигара иззад ухото и я помириса. Накрая каза: