Ева, която изглеждаше замаяна, прошепна:
— Трябва да ги спреш. Не бива да им позволяваш да наранят Майкъл!
Шейн и Клеър се спогледаха и тя видя мрачната печал в очите му.
— Да — отвърна той. — Е, май вече го направиха. Просто… сега трябва да се погрижа за вас. Така би искал Майкъл.
Преди Клеър да успее да измисли някакво друго възражение, той я бутна през прага и затръшна вратата. Удари по нея с юмрук веднъж.
— Заключи я!
Тя се протегна и пусна резето, после превъртя и старомодния ключ. Остана на мястото си, защото усещаше, че Шейн все още бе там.
— Шейн? — Клеър се притисна към вратата и се заслуша. Стори й се, че дори чува неравномерното му дишане. — Шейн, не му позволявай да те нарани отново. Недей.
Чу сподавен звук, който повече приличаше на ридание, отколкото на смях.
— Да — едва чуто се съгласи Шейн. — Добре.
После Клеър чу стъпките му да се отдалечават по коридора към стълбите.
Ева седеше на леглото си и се взираше в празното пространство. След пожара, който бе бушувал в съседната стая, тази на Клеър, стаята миришеше на огнище, но имаше само леки поражения от дима, нищо сериозно. Пък и с всичките черни готически вещи наоколо, не можеше да се прецени точно.
Клеър седна на леглото до Ева.
— Добре ли си?
— Не — отговори Ева. — Искам да погледна през прозореца. Но не бива, нали? Не бива да виждам какво правят.
— Не — съгласи се Клеър и преглътна с мъка. — По всяка вероятност идеята не е добра.
Тя разтърка нежно гърба на Ева и се замисли какво би могло да се направи… а то не бе много. Съюзници не се срещаха под път и над път… освен Шейн, друг нямаше. Втората им най-добра възможност бе вампир.
Колко страшно бе това?
Все още можеше да се обади на Амели. Но това малко напомняше на въоръжаване с ядрено оръжие, за да се справиш с дребен проблем. Амели бе толкова властна гаднярка, че другите вампири гадняри се предаваха без бой. Тя бе казала: Ще наредя да не ви закачат. Обаче повече не бива да нарушавате реда. Ако го направите и е по ваша вина, ще съм принудена да променя решението си. А това би било…
— Жалко — шепнешком довърши мисълта си Клеър. Да. Много жалко. А нямаше как това тук да не представлява „нарушаване на реда“… със сигурност ще е такова, когато бащата на Шейн се развихри. Той бе дошъл да убива вампири, и дребни причини като — о, да, животът и безопасността на сина му — нямаше да го спрат.
Не, да се обърне към Амели, не бе добра идея.
Кой друг? Оливър? Оливър не бе начело в списъка на Клеър с „най-добрите приятели завинаги“, въпреки че в началото го бе смятала за доста готин за възрастен. Но я изигра и за нея стана вторият най-коварен гадняр вампир в града, който, ако можеше, би използвал и тях, и така създалата се ситуация, срещу Амели.
Така че не ставаше. И Оливър не ставаше. Полицаите бяха на заплата при вампирите. Преподавателите й от университета… не. Никой от тях не бе създал впечатление, че е готов да се съпротивлява.
Мама и татко? Тя потръпна при мисълта какво би станало, ако отправи отчаян зов към тях… Първо, спомените им вече бяха променени от странното психическо поле на Морганвил, или поне така предполагаше, след като съвсем бяха забравили за заповедта да се прибере вкъщи, защото живее извън Студентския град, при това със съквартиранти момчета. Родителите й не можеха да й окажат подкрепата, от която се нуждае, не и срещу бащата на Шейн и неговите рокери.
Братовчед й Рекс… ето това е идея. Не, Рекс бе изпратен в затвора преди три месеца. Спомни си, че майка й, й бе казала нещо такова.
Приеми фактите, Денвърс, няма към кого да се обърнеш. Никой няма да ти се притече на помощ.
Бяха само тя, Ева и Шейн срещу целия свят.
А шансът им за успех бе приблизително едно на три милиарда.
2
Денят се оказа много дълъг. Накрая Клеър се изтегна от едната страна на леглото, а Ева от другата, всяка погълната от своята мъка и страдание. Не разговаряха много. А и изглежда, нямаше особено за какво да говорят.
Почти бе мръкнало, когато дръжката на вратата изтрака и от ужас сърцето на Клеър заби лудо. Тя бавно пристъпи и прошепна:
— Кой е?
— Шейн.
Клеър бързо отключи и отвори широко вратата. Шейн влезе с наведена глава. Носеше табла с две купички чили — напълно естествено, защото това май бе единственото, което Шейн можеше да приготви. Той остави подноса на края на леглото, до Ева, която, изпълнена със скръб и униние, седеше отпусната като парцалена кукла.
— Хапнете нещо — каза той.
Ева поклати глава и отказа. Шейн взе една купичка и я поднесе към нея; тя я пое само защото не искаше храната да се похаби, и се вторачи в него.