— Шейн… — започна Майкъл, после поклати глава. — Да, моята фея кръстница дойде и ми изпълни едно желание. Хайде да не говорим повече.
— Да не говорим? Как точно става това? Мамка му!
Той излезе от колата и бързо се отправи по алеята. Ева грабна огромния черен чадър и изтича до вратата на Майкъл. Отвори му като шофьор, а той излезе, грабна чадъра и хукна след Шейн. Въпреки малката сянка, кожата му леко започна да пуши, сякаш се пече.
Майкъл стигна до сянката на верандата, остави чадъра, а Шейн се обърна и здравата го удари.
Майкъл пое удара, парира втория с отворена длан, пристъпи към него и го прегърна.
— Махни се от мен! — извика Шейн и го отблъсна. — По дяволите! Махни се!
— Нямаше да те ухапя, идиот такъв — каза Майкъл изморено. — Боже. Просто се радвам, че си жив.
— Ще ми се да можех да кажа същото, но тъй като ти не си… — Шейн със замах отвори вратата и изчезна вътре, като остави Майкъл облегнат на стената.
Клеър и Ева бавно се приближиха по алеята.
— Аз ще… — Клеър преглътна. — Ще говоря с него. Съжалявам. Той е малко… беше дълъг ден, нали? Ще се оправи.
Майкъл кимна. Ева го прегърна и му помогна да влезе вътре.
Когато Клеър влезе в дневната, Шейн не се виждаше никъде, но чу да се затръшва вратата му на горния етаж. По дяволите, можеше да е много бърз, когато поиска. И безкомпромисен. Кой казва, че момичетата са на настроения? Тя погледна дивана с умора и копнеж — това бе първото изпречило й се удобно местенце да си полегне. Може би просто трябва да остави Шейн сам да се оправи с чувствата си. Свикнал е да се справя с душевните травми.
Но пък… само защото може да се справи сам, не означава, че трябва да е така.
В стаята имаше нещо странно и Клеър не успя веднага да отгатне какво е. После й просветна. Стаята ухаеше на цветя. На рози по-точно. Клеър се намръщи, обърна се и видя огромен букет рози, оставени на масичката. До тях бе сложен плик с името й, изписано със старомоден изискан почерк.
Отвори плика и разгъна листовете, които бяха вътре.
„Скъпа Клеър, се казваше в писмото. Моята неофициална защита вече не е достатъчна за теб и приятелите ти и мисля, че си го разбрала. Трябва да предприемем по-драстични стъпки, и то скоро, или ти и приятелите ти ще платите цената. Оливър ще потърси сметка за днешните събития. Ти прояви смелост, но постъпи глупаво по отношение на враговете.
Внимателно обмисли предложението ми.
Правя го само веднъж.“
Нямаше подпис, но Клеър със сигурност знаеше кой го е написал. Амели. Върху хартията имаше воден знак с нейния печат.
Другите документи в дебелия плик изглеждаха официални. Тя ги прочете, намръщи се, опита се да разбере какво означават и част от думите й се видяха познати. Аз, Клеър Катрин Денвърс, вричам живота си, кръвта си и службата си на Основателя, сега и до края на живота си и приемам да се подчинявам на Основателя изцяло. Същото каза и Оливър в болницата, когато се опитваше да я направи свой роб.
Клеър пусна листовете, сякаш се бяха подпалили. Не, не можеше да направи това. Не можеше.
Или приятелите ти ще платят цената.
Клеър преглътна, напъха договора обратно в плика и го пъхна в джоба си тъкмо когато Ева дойде и каза.
— Рози! Боже, кой е умрял?
— Никой — каза Клеър дрезгаво. — За теб са. От Майкъл.
Майкъл се изненада, но бе с гръб към Ева и ако имаше разум в главата си, щеше да участва в лъжата.
Клеър се качи на горния етаж да си вземе душ.
Когато си чист, е по-добре. Не много, но по-добре. Тя поседя известно време — взираше се в плика с името си, щеше й се да може да поговори за това с Шейн, или с Ева, или с Майкъл, но не се осмеляваше да го направи, тъй като тя трябваше да направи избора си. Не те. А пък и знаеше какво ще кажат.
Цялото „не“ на този свят няма да стигне, това щяха да кажат.
Шейн почука на вратата й чак когато се стъмни. Тя отвори, застана на прага и се загледа в него. Просто го гледаше, защото някак си не мислеше, че може да му се нагледа. Той имаше уморен, рошав и сънен вид.
И бе толкова хубав, че почувства как сърцето й се разби на хиляди малки остри парченца.
Той запристъпва несигурно.
— Мога ли да вляза? Или искаш просто да… — Той посочи към коридора. Тя отстъпи и го пусна да влезе, после затвори вратата след него. — Откачих заради Майкъл.
— Така ли?
— Защо не ми каза?
— Ами, моментът не ми се струваше подходящ — каза тя уморено и седна в горния край на леглото. — Стига, Шейн. Та ние си спасявахме кожите.