— Иди в колибата на Танцуващия с вълци.
Забравил всичко, той едва си пробиваше път през сипещия се сняг. Стигна колибата в края на лагера, но преди да почука, се поколеба.
Наоколо нямаше никой. Снежинките бяха големи, мокри и тежки. Докато чакаше, Десетте мечки си помисли, че може да чуе как вали снега, как всяка снежинка пада на земята. Звукът беше божествен и застанал така, на студа, Десетте мечки усети как главата му започва да се върти. За миг му се стори, че преминава в отвъдното.
Извика ястреб и щом се огледа за птицата, видя как весело се къдри димът над колибата на Танцуващия с вълци. Махна снега от очите си и подраска по кожата.
Когато тя се вдигна, мощна вълна от топлина се втурна да го посрещне. Тя се обви около стареца, повлече го край Танцуващия с вълци и го въведе в колибата, като да беше живо същество.
Стоеше насред жилището и усещаше как отново му се завива свят. Сега вече от облекчение, защото в няколкото мига докато влизаше вътре, Десетте мечки успя да разреши мистерията около своята грешка.
Грешката не беше негова. Беше чужда, а това му се беше изплъзнало. Десетте мечки просто беше объркал думите, когато каза „Снегът ще спре утре“.
Снегът си беше наред. Първо трябваше да се вслуша в него. Десетте мечки се усмихна и поклати глава. Колко просто бе всичко. Как можа да не го забележи. Още има някои неща, които трябва да науча, помисли си той.
Този, който бе допуснал грешката, сега стоеше срещу него, но Десетте мечки не му се сърдеше. Той само се усмихна при вида на недоумението, изписало се по лицето на младия човек. Все пак Танцуващия с вълци успя да каже:
— Заповядай… седни край моя огън.
Щом Десетте мечки се настани, той направи кратък оглед на колибата, който потвърди онова, което му казваше замаяната му глава. Това бе един щастлив и добре подреден дом. Отвори наметката си и допусна топлината от огнището под нея.
— Хубав огън — рече той сърдечно. — На моите години няма нищо по-хубаво от разгорял се огън.
Вдигналата юмрук сложи пред двамата мъже по една паничка с храна и пак си отиде в дъното на колибата. Там се захвана да шие нещо. Но с едно ухо се готвеше да следи разговора, който със сигурност щеше да последва. Известно време се храниха мълчаливо. Десетте мечки дъвчеше храната си внимателно. Най накрая отмести купичката настрани и леко се закашля.
— Откакто говорихме в моята колиба, все мисля. Чудех се как ли се чувства тъжното ти сърце и реших сам да дойда да видя.
Огледа колибата. След това погледна Танцуващия с вълци право в очите.
— Това място не изглежда никак тъжно.
— Ъ-ъ-ъ, не… — запъна се Танцуващия с вълци. — Да, щастливи сме тук.
Десетте мечки се усмихна и кимна.
— Така и предполагах.
Пак се умълчаха. Десетте мечки се взираше в пламъците, а очите му постепенно започнаха да се притварят. Танцуващия с вълци учтиво го чакаше и не знаеше какво да прави. Навярно трябваше да попита стареца дали не иска да си полегне. Беше вървял през снега. Но сега май бе твърде късно да отправи такава покана. Важният му гост изглежда вече бе задрямал. Десетте мечки се размърда и заговори, сякаш бълнуваше насън.
— Мислех за това, което каза… това, което каза, че са причините да си отидеш. Изведнъж отвори очи и Танцуващия с вълци се изненада от техния блясък. Светеха като звезди.
— Можеш да си отидеш, когато поискаш…, но не по тези причини. Това са погрешни причини. Дори и всички брадати войници на света да претърсят нашия лагер, те няма да намерят този, когото търсят, един от техните, който се нарича Лий Тен Нант. Десетте мечки разпери леко ръце и гласът му потрепери от радост.
— Онзи, който се казваше Лий Тен Нант го няма. В тази колиба ще намерят само един воин на команчите и неговата съпруга.
Танцуващия с вълци изчака думите да проникнат в съзнанието му. Хвърли поглед през рамо към Вдигналата юмрук. Забеляза усмивката на лицето и, но тя не гледаше към него. Нищо не можеше да каже.
Когато обърна глава, Десетте мечки разглеждаше една лула, която току-що бе завършил и сега се подаваше от калъфа си. Старецът я поднесе по-близо до лицето си и я заоглежда от единия до другия край.
— Това, струва ми се, е една добра лула… Добре ли се пуши с нея?
— Не знам… Не съм опитал още — отвърна Танцуващия с вълци.
— Хайде да попушим — каза Десетте мечки и му подаде лулата. — Така времето минава приятно.
Глава XXXI
Тази зима останаха доста време под наметките. С изключение на някой и друг лов, команчите рядко излизаха от колибите си. Хората прекараха толкова дълго край огнищата си, че този сезон се запомни като Зимата на Многото Огньове.