В желанието си да получи назначение, той се бе отправил към щаба направо от железопътната спирка. Майорът бе първият и единствен човек, с когото разговаря за времето между пристигането и отпътуването си късно следобед, когато се качи на фургона и седна до вонящия Тимънс.
Кръвясалите очи на майора го фиксираха доста дълго. Когато в крайна сметка проговори, тонът му бе явно саркастичен:
— Унищожител на индианци, а?
Лейтенант Дънбар никога не бе виждал индианец, още по по-малко пък беше унищожавал.
— Е, засега не, господине. Но, надявам се, бих могъл да бъда. Мога да се бия.
— Можеш да се биеш, а?
Лейтенантът не отговори. Взираха се мълчаливо един в друг и както им се стори доста продължително, преди майорът да започне да пише. Пишеше настървено, без да забелязва вадичките пот, които се стичаха по слепоочията му. Дънбар съгледа как се появяват и нови капки пот по почти оголялото теме. Мазни кичури от малкото останала коса се бяха сплъстили по черепа му. В целия вид на майора имаше нещо нездраво.
Докато пишеше, той се спря само веднъж. Изкашля се и изплю храчката в една грозна кофа до бюрото си. В този миг на лейтенанта страшно му се искаше срещата да е приключила вече. Нямаше нещо в този човек, от което да не му се повдига.
Колкото и да му се струваше невероятно, Дънбар все пак имаше късмет, тъй като само в редки мигове една съвсем тъничка нишка свързваше майора със здравия разум, и връзката се бе осъществила десетина минути преди лейтенантът да влезе в кабинета му. Той седеше спокойно, скръстил ръце на бюрото си, забравил целия си досегашен живот. А в живота си той беше лишен от власт. Поддържаше го милостинята, раздавана на онези, които служат вярно, но без да оставят следа. Всички отминали години, всички самотни ергенски години, през които се бе борил с бутилката, бяха изчезнали като с магическа пръчка. Мъчителният товар на съществуването му бе изместен от едно неочаквано, прекрасно събитие. Малко преди вечеря щяха да го коронясат за крал на Форт Хейс. Майор Фамброу приключи с писането и подаде документа:
— Назначавам ви във Форт Седжуик. Подчинен сте директно на капитан Каргил.
Лейтенант Дънбар се вгледа в разбъркания формуляр.
— Да, господине. Как да стигна дотам, господине?
— Да не мислиш, че знам?
— Съвсем не, господине. Само че и аз самият не знам.
Майорът се облегна на стола, прокара ръце по панталоните си и се ухили самодоволно.
— Днес съм настроен щедро и ще удовлетворя молбата ти. Скоро тръгва един фургон с провизии. Намери селянина, когото наричат Тимънс и тръгни с него. После той насочи показалец към листа хартия в ръцете на лейтенанта.
— Моят печат ще ти гарантира свободен достъп до дивата пустош в обсег от сто и петдесет мили.
Още от началото на своята кариера лейтенант Дънбар се бе научил да не поставя под въпрос странностите на полевите офицери. Затова енергично отдаде чест и с думите „Тъй вярно, господине!“ се завъртя кръгом и излезе. Изнамери Тимънс, хукна обратно към влака да вземе Сиско и след половин час напусна Форт Хейс.
И сега, приковал поглед в заповедта, изминал вече 100 мили, той си помисли, че навярно всичко ще е наред. Усети, че фургонът намалява скоростта. Докато спираха, Тимънс се взираше в тревата.
— Виж ей там.
Двайсетина метра по-нататък нещо се белееше и двамата скочиха от фургона, за да видят какво е. Беше човешки скелет, с искрящо бели кости и изцъклен в небето череп. Лейтенант Дънбар коленичи до скелета. През гръдния кош бе прорасла трева. Повече от двайсет стрели стърчаха като карфици от игленик. Дънбар изтегли една от земята и я повъртя в ръцете си.
Тимънс прокара пръсти по стрелата и се ухили през рамо:
— А някой на изток се чуди: „Що ли не пише?“
2.
Тази нощ валя като из ведро. Но пороят се изливаше на порции, както винаги става през лятото, и сякаш не бе толкова мокро, колкото през другите сезони, така че двамата пътници спаха уютно в закрития брезентов фургон.
Четвъртият ден беше досущ като другите, не се случи нищо особено. Петият и шестият — също. Лейтенант Дънбар бе разочарован, че няма бизони. Не бе видял нито един. Тимънс каза, че големите стада понякога изчезвали напълно. Каза също да не се притеснява — щом отново се появят ще бъдат многобройни като скакалци.
И индианци не срещнаха, но за това Тимънс нямаше обяснение. Казваше обаче, че ако все пак видят индианец, то ще е твърде скоро и че им е много по-добре така, без да ги безпокоят разни крадци и просяци.
На седмия ден Дънбар вече слушаше Тимънс само с половин ухо.