После извърна глава без изобщо някога да разбере, че ако в този момент на една миля на юг имаше флангови, те щяха да открият нещо.
Щяха да открият двама пътници, които се бяха спрели да поогледат мястото край един изгорял фургон, търкулнал се в някаква падинка. Край единия се носеше отвратителна миризма, а другият, млад мъж със сурова хубост, бе униформен.
Но флангови нямаше, така че нищо такова не бе разкрито.
Колоната, предвождана от капитан Каргил, маршируваше уверено на изток към Форт Хейс и пееше по пътя си.
След краткото спиране младият лейтенант и коларят отново се качиха на фургона и забързаха на запад към Форт Седжуик.
Глава II
1.
На втория ден след отпътуването си хората на капитан Каргил убиха едър бизон от едно неголямо стадо, наброяващо десетина-дванайсет животни, и няколко часа празнуваха по индиански над вкусното месо. Мъжете настояха да изпекат една голяма пържола за своя капитан. Просълзи се от умиление, когато малкото останали му зъби захапаха божественото месо и то се стопи в устата му.
Късметът продължаваше да съпътства групата и на четвъртия ден към обед те се натъкнаха на голяма разузнавателна армейска част. По състоянието на хората командващият майор веднага разбра какво са преживели и това незабавно предизвика съчувствието му.
С взетите на заем шест коня и един фургон за болните групата на капитан Каргил се придвижваше доста бързо и четири дни по-късно пристигна във Форт Хейс.
2.
Понякога са случва така, че онова, от което най-много се страхуваме, има най-несъществени последствия. Така стана и при капитан Каргил. Той съвсем не беше арестуван за това, че е напуснал Форт Седжуик. Хората му, които само до преди няколко дни бяха на път да го свалят, разказаха за мизерствуването си и нито един не пропусна да изтъкне, какъв водач е бил капитан Каргил, в когото те са имали пълно доверие. Дори бяха заявили пред някого, че без него нито един от тях нямало да се справи. Армията на Дивия запад, чиито ресурси и морал бяха твърде западнали, слушаше с радост тези разкази. Незабавно бяха предприети две неща. Комендантът на гарнизона докладва цялата история около напускането на Форт Седжуик на генерал Тайдс в регионалния щаб в Сейнт Луис, като завърши с препоръката Форт Седжуик да бъде изоставен изцяло или поне до получаване на по-нататъшни разпореждания. Генерал Тайдс бе склонен изцяло да се съгласи и след няколко дни Форт Седжуик вече престана да се числи към Съединените щати. Остана ничия земя.
Второто нещо се отнасяше до капитан Каргил. Беше честван като герой — получи медал за храброст, а скоро след това го повишиха в чин майор. В негова чест бе дадена тържествена вечеря в офицерския стол. Точно на тази вечеря, докато хапваха и пийваха, капитан Каргил чу от един приятел онази любопитна историйка, която беше подхранвала клюките из гарнизона точно преди триумфалното му завръщане.
Старият майор Фамброу, администратор от средна величина с доста мъгляво досие, беше откачил. Един следобед се изправил насред плаца и заплещил разни врели-некипели за своето царство, като непрекъснато питал къде му е короната. Горкичкият човечец, преди два-три дни го изпратили обратно на изток.
Докато слушаше подробностите около тази фатална случка, капитанът естествено нямаше и представа, че майор Фамброу е отпътувал, отнасяйки със себе си всяка следа от лейтенант Дънбар. Официално младият офицер съществуваше само в дебрите на размътеното, болно съзнание на майор Фамброу.
Каргил научи освен това, че по ирония на съдбата същият този майор е изпратил един фургон с провизии за Форт Седжуик. По всяка вероятност се бяха разминали по пътя. Капитанът и неговият познат добре се посмяха, като си представиха как коларят най-накрая спира на това ужасно място и се чуди какво за бога се е случило. Даже обсъдиха, но вече сериозно, какво ще прави коларят и решиха, че ако е достатъчно умен ще продължи на запад и ще разпродаде провизиите по пазарите из пътя. В малките часове Каргил се заклатушка полупиян към бараката си и главата му докосна възглавницата с прекрасната мисъл, че сега вече Форт Седжуик е само спомен.
И така, на земята остана един-единствен човек, който имаше някаква представа за местонахождението и дори за съществуването на лейтенант Дънбар.
А това бе един небрежен ерген, при това цивилен, който нямаше никакви близки.
Тимънс.
Глава III
1.
Едничкият признак на живот бе скъсаното платнище, полюляващо се на входа на порутения склад. Подухваше лек следобеден ветрец, но той успяваше да раздвижи само това платнище.