Танцуващия с вълци се опитваше да окуражи любимата си с обещания, че всичко ще се уреди, да не се тревожи. Но тя все едно се безпокоеше. В пристъп на отчаяние веднъж предложи да избягат. Той обаче само се засмя и тя повече не повдигна въпроса.
Понякога рискуваха. На два пъти след срещата им край реката, посред нощ тя се измъкваше от колибата на Ритащата птица и незабелязана се шмугваше при Танцуващия с вълци. Там лежаха прегърнати под завивките докато първите слънчеви лъчи озарят небето. Като цяло, правеха всичко, което може да се очаква от двама души, отдали се изцяло на любовта си. Бяха възвишени, благоразумни и дисциплинирани. Само че не успяха да заблудят когото и да било.
Всеки човек в селото, който бе достатъчно възрастен, за да знае как изглежда любовта между мъжа и жената, можеше да я открие върху лицата на Вдигналата юмрук и Танцуващия с вълци.
На повечето хора не им беше по сърце да заклеймят любовта, независимо от обстоятелствата. Неколцината, които биха го направили, си държаха езиците, защото нямаха доказателства. Което е по-важното, любовта им не бе заплаха за племето. Дори и по-старите, по-консервативните признаваха пред себе си, че един потенциален брак между тях би имал смисъл. В крайна сметка и двамата бяха бели.
2.
На петата нощ след срещата им край реката Вдигналата юмрук пак трябваше да отиде при него. Изчака всички от семейството на Ритащата птица да заспят. Дълго след като лекото похъркване изпълни колибата, тя чакаше, за да бъде сигурна, че ще се промъкне незабелязана.
— Тъкмо си каза, че във въздуха силно се усеща миризмата на дъжд, когато безмълвието изведнъж бе нарушено от страхотна врява. Някой викаше толкова високо и възбудено, че всички се събудиха. Само след миг изскочиха от леглата и се втурнаха навън. Нещо се бе случило. Цялото село се разбуди. Тя забърза към главната пътека заедно с неколцина други, всички устремени към един голям огън, който изглежда бе в центъра на вниманието. В суматохата тя се огледа за Танцуващия с вълци, но едва като приближи огъня, го видя.
Докато се провираха един към друг през тълпата, тя забеляза някакви непознати индианци. Бяха шестима. Още неколцина лежаха проснати на земята, някои от тях бяха мъртви, други тежко ранени. Бяха киови, дългогодишни приятели на команчите и техни ловни другари.
Шестимата, на които им нямаше нищо, бяха обезумели от страх. Жестикулираха бясно и обясняваха със знаци нещо на Десетте мечки и двама-трима близки негови съветници. Останалите команчи стояха смълчани в очакване, докато пред тях се разиграваше случилото се на киовите.
Тя и Танцуващия с вълци почти бяха стигнали един до друг, когато жените писнаха. Само след миг насъбралите се се пръснаха, жените и децата хукнаха към колибите и в паниката се забутаха едни в други. Около Десетте мечки се трупаха воини, а от устата на всички се чуваше една-единствена дума. Тя кънтеше из селото досущ като гръмотевицата, която бе започнала да буботи в черното небе над тях. Тази дума бе добре известна на Танцуващия с вълци, защото многократно я бе чувал в разкази и разговори. Пеони.
Той се приближи още до воините, които се тълпяха около Десетте мечки, а Вдигналата юмрук бе до него. Докато гледаха, тя му казваше на ухото какво се е случило на киовите.
Една малка групичка, от двайсетина души, тръгнала да търси бизони на десетина мили северно от лагера на команчите. Там били нападнати от голяма бойна дружина пеони, поне осемдесет воини, ако не и повече. Били нападнати непосредствено след залез слънце и навярно никой нямало да се спаси, ако не била тъмнината и ако не познавали по-добре местността.
Били заличили отстъплението си възможно най-добре, но с такава голяма армия било само въпрос на време пеоните да открият този лагер. Възможно било дори вече да са наближили. Киовите считаха, че имат поне няколко часа, за да се подготвят. Че ще има нападение, при това към зазоряване, бе просто предрешено.
Десетте мечки започна да издава заповеди, които нито Вдигналата юмрук, нито Танцуващия с вълци можаха да чуят. Все пак по лицето му си личеше, че е разтревожен. Десет от най-добрите воини бяха тръгнали с Ритащата птица и Вятър в косите. Тези, които бяха останали, също бяха добри, но ако към тях идваха осемдесет пеони, то численото превъзходство бе опасно.
Срещата край огъня приключи с някакъв много странен безпорядък; всички по-неопитни воини тръгнаха в различни посоки след човека, когото считаха, че най-добре ще ги напътства.