— Тези хора дошли първи в земите ни. Дошли на коне… тогава ние не сме имали коне… и стреляли по нас с големи топове, каквито никога не сме били виждали. Търсели лъскави метали и ние сме се страхували от тях. Било е по времето на дядото на моя дядо. Само че сме ги прогонили. Старецът дръпна силно и продължително от лулата си няколко пъти. — После започнали да идват мексиканците. Водили сме война с тях, успешна война. Много се страхуват от нас и повече не смеят да дойдат.
По мое време започнаха да идват белите. Тексасците. Те бяха като всички останали, които търсеха нещо в страната ни. Взимат го без да ни питат. Дразнят се, като гледат как си стоим в собствената си страна и ако не правим това, което те искат, опитват се да ни убият. Избиват жените и децата все едно че са войници.
Когато бях млад, се сражавах Срещу тексасците. Избихме много от тях и отвлякохме от техните жени и деца. Едно от тези деца е жената на Танцуващия с вълци.
След време се заговори за мир. Срещахме се с тексасците и сключвахме споразумения с тях. Само че тези споразумения винаги се нарушаваха. Винаги щом белите искаха нещо друго от нас, думите, написани на хартия, вече не представляваха нищо. Винаги е било така.
Уморих се от това и преди много години доведох хората от нашето племе чак тук, далече от белите. Дълго време живяхме по тези места в мир.
Но това е последно. Нямаме повече къде да отидем. Сега щом се замисля, че в страната ни идват бели, трудно ми е да реша какво да направя.
Винаги съм бил миролюбив човек, щастлив, че живея в страната си. Никога не съм искал каквото и да било от белите. Абсолютно нищо. Но мисля, че си прав. Ще продължават да идват.
Щом се замисля за това, поглеждам към вързопа и като знам какво има вътре, затвърждава се убеждението ми, че ще се бием, за да запазим страната си и всичко в нея. Нашата страна е всичко, което имаме. Тя е всичко, което искаме. Ще се бием, за да я запазим.
Но не мисля, че ще трябва да се бием още тази зима и след всичко, което ми каза, смятам, че е дошло време да тръгваме.
Утре сутринта ще вдигнем селището и ще тръгнем към зимния лагер.
Глава XXIX
1.
Когато заспиваше тази нощ, Танцуващия с вълци усети, че нещо започва подсъзнателно да го гложди. На следващата сутрин, когато се събуди, то все още бе там. Макар да знаеше, че е свързано и с присъствието на бели ловци на половин ден езда от селището, и с неговия сън, и с разговора с Десетте мечки, той все още не можеше да долови точно какво е.
Час след зазоряване, след като бяха започнали да събарят лагера, той се замисли какво облекчение е за него да се махне от това място. Зимният лагер щеше да е още по-отдалечен. Вдигналата юмрук мислеше, че е бременна и той страшно се нуждаеше от закрилата, която отдалеченият лагер щеше да предостави на новото му семейство.
Там никой нямаше да може да ги застигне. Щяха да останат неизвестни. Той самият вече нямаше да съществува, освен в очите на тези хора.
И тогава мисълта го връхлетя, връхлетя го толкова внезапно, че сърцето му лудо подскочи. Той съществуваше.
И бе имал глупостта да остави след себе си доказателството. Пълното досие на лейтенант Джон Дж. Дънбар беше на разположение на всеки, който се интересува. Стоеше си върху леглото в чимената колиба, съвсем непокътнато в страниците на неговия дневник.
Имаха да стягат малко багаж и затова Вдигналата юмрук беше отишла да помогне на някои други семейства. Щеше да му отнеме известно време да я намери сред бъркотията, а и не му се искаше да губи време за обяснения. Сега всяка минутка от съществуването на дневника беше реална заплаха.
Хукна към стадото коне, без да е способен да мисли за каквото и да било друго, освен как да измъкне издайническия документ.
Двамата със Сиско тъкмо влизаха в селото, когато се натъкна на Ритащата птица.
Шаманът се сепна от това, което Танцуващия с вълци му каза. По обяд вече трябваше да са тръгнали и не можеха да чакат, ако дългата езда до форта на белите и обратно отнемеше повече време, отколкото е необходимо.
Но решението на Танцуващия с вълци бе непоклатимо и за голямо негово облекчение Ритащата птица му разреши да отиде. Нямаше да е проблем да ги настигне, ако се забави, защото щяха до вървят бавно, но шаманът го помоли да побърза. Не му се нравеха тези изненади в последния момент.
2.
Малкото жълтеникаво конче с радост препусна из прерията. Последните няколко дни въздухът бе станал свеж, а тази сутрин подухваше и лек ветрец. Сиско толкова обичаше да тича срещу вятъра и така бе по целия им път към форта.