— Каква невероятна битка — ликуващо каза той. — С всички се справихме, при това толкова лесно и без никой от нашите да пострада.
— Аз убих двама — заяви насреща му радостен Танцуващия с вълци и вдигна нагоре ръце. — Ей с това.
Не губиха повече нито минута. След като претърсиха бясно всичко, намериха ключовете за веригите на Танцуващия с вълци у мъртвия сержант.
После се метнаха на конете и препуснаха в галоп, поели курс далеч на югозапад от Форт Седжуик.
Глава XXX
1.
Неочаквано лек снежец застигна бягащото племе на Десетте мечки и покри пътеките, които водеха към зимния им лагер.
Всички се движеха с чудесна бързина и шест дни по-късно отделилите се групички се събраха пак на дъното на огромния каньон, който в продължение на няколко месеца щеше да е техен дом.
Това място бе пуснало дълбоки корени в историята на команчите и съвсем уместно бе наречено Там, Където Пристъпва Великия Дух. Каньонът беше дълъг няколко мили, почти навсякъде бе широк около миля, а отвесните стени на места достигаха до половин миля височина. Прекарваха зимите си тук, откакто се помнеха, а и мястото бе прекрасно — имаше достатъчно фураж, вода в изобилие и за хората, и за конете, а освен това предлагаше добра защита срещу виелиците, които бушуваха над главите им цяла зима. И най-вече, беше далеч извън обсега на враговете им.
Други племена също прекарваха зимите си тук и наставаше всеобщ празник, когато се срещнеха стари приятели и роднини. След като се събраха обаче хората на Десетте мечки зачакаха неспокойно, докато разберат каква е съдбата на спасителния отряд.
В деня на завръщането им, преди пладне, в селището влетя един съгледвач и донесе вестта, че дружинката се задава по пътя. Каза също, че Танцуващия с вълци е с тях.
Вдигналата юмрук хукна преди всички. Тичаше и плачеше, а щом съзря ездачите, подредени един зад друг високо на пътеката горе, тя извика неговото име. Не спря да го зове, докато не стигна до него.
2.
Рано падналият сняг бе просто предвестник на страхотната виелица, която се разрази следобед. Следващите два дни хората не се отдалечаваха много от колибите си. Танцуващия с вълци и Вдигналата юмрук не се срещаха почти с никого.
Ритащата птица направи всичко възможно, за да излекува лицето на Танцуващия с вълци — успя да смъкне отока и се опита да ускори зарастването с билки. Нищо не можеше да се направи обаче за крехката, разбита скула и я оставиха да зараства самичка.
Танцуващия с вълци изобщо не се вълнуваше от раната си. Тормозеше го нещо далеч по-сериозно и докато се опитваше да намери изход, нямаше желание да се среща с когото и да било.
Разговаряше само с Вдигналата юмрук, но и на нея много не и казваше. Повечето лежеше в колибата като болник. Тя стоеше до него и се чудеше какво не е наред, но чакаше той сам да и каже, защото бе убедена, че ще го направи.
Бурята бушуваше вече трети ден, когато Танцуващия с вълци тръгна на дълга, самотна разходка. Щом се върна, той я накара да седне и и съобщи категоричното си решение. Тогава тя се извърна настрани и остана така почти час, навела глава в знак на мълчаливо несъгласие. Най-накрая каза:
— Така трябва да стане, нали? — а очите и блестяха от мъка.
Танцуващия с вълци също бе тъжен.
— Да — отвърна тихо той.
Тя въздъхна скръбно, като се опитваше да преглътне сълзите си.
— Тогава ще стане.
3.
Танцуващия с вълци помоли да се свика съвет. Искаше да говори с Десетте мечки. Освен това покани и Ритащата птица, Вятър в косите, Каменния бик и всеки, който Десетте мечки намираше, че трябва да присъства.
Състоя се на следващата вечер. Виелицата стихваше и всички бяха в добро настроение. Преди да се захванат със сериозния въпрос, докато хапваха и пушеха, те оживено разказваха за битката край реката и освобождаването на Танцуващия с вълци.
И той бе щастлив през цялото време. Радваше се, че е отново с приятелите си. Но щом разговорът взе да замира, той се възползва от един момент, когато се бяха умълчали и започна:
— Искам да ви кажа какво занимава мислите ми — каза той; с което съветът официално започна.
Мъжете разбраха, че ще последва нещо важно, затова се съсредоточиха изцяло. Десетте мечки се нагласи така, че да чува възможно най-добре, защото не искаше да пропусне и една думичка.
— Сред вас съм от неотдавна, но в сърцето си чувствам, че цял живот съм бил тук. Горд съм, че принадлежа към племето на команчите. И винаги ще се гордея. Обичам команчите и всеки от вас, все едно, че в жилите ни тече една кръв. В сърцето и мислите си завинаги ще съм с вас. Затова трябва да разберете, колко ми е трудно да кажа, че трябва да се разделим.