— Боя се, че нямаме друга чаша — каза той. — Не очаквах гости. Това е нещо като старомодна традиция. Да будуваш цяла нощ, за да посрещнеш зората. Заради слънцестоенето. Такива неща.
Бърк се огледа. Свещникът беше единственият източник на светлина в кабината. Хрумна му, че Уилсън може и да е задействал вече предавателя. Навън се зазоряваше, а тук, в пущинака, по какво може да разбере човек, че светът е свършил? Вярно, градинските светлинки бяха включени, но… дали още работеха?
— Натиснахте ли спусъка?
— Не още — каза Уилсън.
— Спусък? — дойде откъм Ирина.
„Той ще ме убие, помисли си Бърк, но не пред невестата си.“
— Това ли е? — попита Бърк и посочи предавателя.
Уилсън кимна.
— Изглежда, знаете доста. Как ни открихте?
— Украинските булки — отговори кратко Бърк.
Ирина грейна.
— Познавате мадам Пулетска?
— Да — каза Бърк. — Стари приятели сме.
Уилсън погледна навън.
— Мисля, че е време — каза той. — Защо не седнете ей там? — Махна към стола, където беше захвърлил „мобилния телефон“.
Бърк седна.
— Направете ми една услуга — каза Уилсън.
— Каква?
— Не посягайте към телефона.
Погледна го предупредително, после остави пистолета на масата до предавателя и се наведе да свърже кабел към лаптопа на пода.
Бърк го гледаше как подготвя делово оръжието и си мислеше за хората, които беше видял по телевизията, за съсипаните им от загубата лица. Знаеше много за загубата, точно както знаеше какво са почувствали хората в съдебната палата, когато вътрешната им температура е започнала да се покачва опасно. Бърк знаеше какво е да получиш тежки изгаряния. Ужасен начин да умреш. Куршумът несъмнено беше за предпочитане.
А той щеше да се сдобие с един-два в главата. Рано или късно. Затова спря да мисли и скочи от стола толкова бързо, че Уилсън не успя да грабне навреме пистолета си. Ирина изпищя, чаша се разби на пода, когато Бърк се вряза в по-едрия мъж и го изтласка до стената. Двамата паднаха, боричкайки се, на пода. Бърк държеше Уилсън с една ръка през шията и го налагаше с другата, в която стискаше и телефона. Но не можеше да се мери с индианеца. Уилсън беше по-силен от него и толкова.
Макар да беше отдолу, Уилсън провря ръка към шията на Бърк и започна да го души. Бърк остана без въздух точно когато палецът му откри бутона, който активираше зашеметителя. Заби телефона във врата на Уилсън, чу се пукот на статично електричество и Уилсън започна да се отпуска. „Исусе Христе, помисли си Бърк, действа! Наистина…“
Светлината изчезна. Когато дойде на себе си след пет-шест минути, откри, че седи на един от дървените шезлонги, а здравото му ухо кърви там, където Ирина го беше ударила със свещника.
Уилсън стоеше до предавателя. Ирина държеше на мушка Бърк с автоматичния пистолет и плачеше тихо.
— Защо лудият човек дошъл тук? — попита тя. — Какво иска? Джак!
Уилсън поклати глава, тракайки по клавиатурата.
— Иска нещата да останат такива, каквито са.
— Да повикаме полиция, да? — попита жената.
— Ами…
— Но той те нападна!
— Няма значение — успокои я Уилсън. После се обърна към Бърк. — Браво на теб, между другото — каза той. — Успя да ме изненадаш.
— Благодаря — отвърна Бърк, свали ръка от ухото си и погледна кръвта.
Уилсън насочи вниманието си към компютъра.
А после чуха звука — пулсиращ звук недалеч от кулата. Обърнаха се да погледнат и видяха източника му — хеликоптер, кръжащ на стотина метра от ранчото.
Бърк не можеше да повярва на очите си. Можеше да е единствено Коваленко. Беше му дал достатъчно информация, за да сглоби парченцата сам. След Калпепър и съдебната палата за Бюрото едва ли е било трудно да открие Уилсън и Б-Леизи-Б. Определено разполагаха с необходимите ресурси. И ето че кавалерията беше пристигнала. Уви, твърде късно.
— Твои приятелчета ли са? — попита Уилсън.
Бърк поклати глава. Би се разсмял, но залогът беше твърде голям, а и ухото го болеше ужасно.
— Не мисля, че хеликоптерът ще бъде голям проблем — каза Уилсън, без да вдига ръце от клавиатурата. — След минутка ще се срине. Както и всичко останало. — Погледна през прозореца. — Защо са при къщата?
— Защото началникът им е идиот, ето защо — обясни Бърк.
Уилсън кимна.
— Не се изненадвам.
— Защо има хеликоптер там? — попита Ирина.
— От полицията са — обясни й Уилсън. — Дошли са да арестуват господин Бърк.
— Добре — кимна Ирина.
Уилсън се обърна отново към лаптопа. Някой викаше името му през рупор в далечината. Той поклати глава.