— Трябва да им кажем къде сме — настоя Ирина.
— След минутка — отвърна Уилсън.
— Мислех, че вие двамата се обичате — подхвърли Бърк.
Уилсън застина и се обърна да го погледне.
— Да, обичаме се — заяви гордо Ирина.
— Какво общо има това с теб? — попита Уилсън.
— Нищо, предполагам, но… ти ще я убиеш с това нещо — каза му Бърк. — Странен завършек на медения ви месец, ако питаш мен.
— Не знаеш за какво говориш — отвърна Уилсън. — Това не е бомба.
— Знам — каза Бърк. — Но… тя има пейсмейкър.
Уилсън го зяпаше сащисано. Накрая възкликна:
— Какво?!
— Ирина. Има пейсмейкър.
Уилсън примигна няколко пъти. После се изсмя.
— Добър опит — каза той. — Получаваш отличен.
Но Ирина започна да плаче.
— Ти откъде знаеш? — извика тя. — Това ми е тайна!
Хлиповете й преминаха в раздиращото хълцане на уплашено дете.
— Ирина?
Уилсън отиде при нея. Гласът му беше толкова тих, че почти не се чуваше.
— Не исках да знаеш — изхлипа тя. — Аз повредена стока. Затова правили любов на тъмно. Да не видиш белег. Грозен. — Хълцането се извиси във вой. — Сега ти не ме искаш!
Странна усмивка се появи върху лицето на Уилсън. Той поклати леко глава. После клекна до нея.
— Покажи ми — каза той и взе пистолета от ръцете й.
Тя се подчини с хълцане. Поемаше си шумно дъх, точно като дете. Замота се с копчетата на ризата, но най-после я разтвори. Уилсън плъзна пръсти по грапавата повърхност на белега, после се наведе и го целуна. Бърк се почувства като воайор и обърна глава.
— Обичам те — каза й Уилсън с глас, натежал от емоции.
— Аз… — не довърши Ирина, изгубила контрол над гласа си. Хлиповете станаха още по-сърцераздирателни.
— Шшшш — прошепна Уилсън. — Обичам те. Винаги ще те обичам.
В ъгъла на стаята звънна телефон. Звукът беше толкова неочакван, че Бърк подскочи.
Уилсън целуна Ирина по главата и се опита да изтрие с палци сълзите й. Хълцането утихна. Телефонът продължаваше да звъни.
Накрая Уилсън се изправи. Бърк се опита да разчете изражението му, но не успя.
— Свързан е към телефона в къщата — каза той и тръгна към апарата, който продължаваше упорито да звъни. Вдигна слушалката. Някой заговори от другата страна. Уилсън го изслуша, после сложи ръка върху микрофона и се обърна с усмивка към Бърк. — Някакъв тип на име Коваленко иска да изляза от къщата с вдигнати ръце. Известно му било, че съм там.
Бърк не знаеше как да реагира.
Уилсън каза в слушалката:
— Дайте ми минутка. — После затвори и бавно тръгна към предавателя. Пръстите му легнаха на клавиатурата, той си пое дълбоко дъх. И се поколеба.
Бърк реши, че събира кураж да порази света. Но грешеше дълбоко. Уилсън се люшкаше в личната си буря между две мечти и вълните го мятаха ту насам, ту натам, подклаждани от съмненията в собственото му сърце. Любовта и отмъщението дебнеха в мрака и пееха като измамни сирени откъм рифовете, обграждащи неговия въображаем рай. Беше рискувал всичко, а ето докъде беше стигнал — да избира в кой риф да разбие кораба си. Любов или… отмъщение?
Накрая издиша шумно. Измъкна кабела от лаптопа, затвори компютъра и го тикна в ръцете на Бърк.
— Гледай да не се докопат до това. Би било много лошо.
Бърк кимна.
— Измъкни Ирина оттук — каза Уилсън. — Трябва да се отдалечите от къщата. Зад кулата има пътечка. Води към горещите извори. Тя ще ти покаже пътя.
— Не — извика Ирина. — Остана с теб.
Нито Бърк, нито Уилсън й обърнаха внимание.
— Какво да правя като стигна там? — попита Бърк.
— Отърви се от лаптопа — каза Уилсън. — Има пещери и в най-западната има дупка, на десетина метра след входа.
— Дупка?
— Кладенец. По-точно минна шахта. На времето са добивали сребро. Шахтата е дълбока стотина метра, така че внимавай. На дъното й има вода. Ако хвърлиш камък и преброиш бавно до шест, ще чуеш плисъка. Така че хвърли лаптопа в шахтата и забрави за него.
Бърк кимна. Дори не беше сигурен, че ще е в състояние да направи и крачка. Ребрата го боляха, а главата му туптеше. Но нямаше намерение да спори. Ако Уилсън беше решил да даде финален отпор, Бърк не държеше да е сред публиката.
— Ирина, любов моя. Искам да отидеш с господин Бърк — каза Уилсън.
— Не, не, Джак — проплака тя. — Неее. Остана с теб. Искам да…
Уилсън се усмихна закачливо.
— Вече? А само преди седмица обеща да ми се подчиняваш. Хайде — подкани я гальовно той, — обеща, помниш ли?
Бърк нямаше представа какви мисли минават през главата й, но Ирина внезапно спря да плаче. Кимна тържествено с глава и целуна Уилсън по устните. Дълга целувка, която Уилсън прекрати, като се дръпна назад, обхванал с шепи лицето й.