— Бизнесът върви страхотно — докладвал бе Стария. — Твърде добре, бих казал дори. Някакъв шанс да се върнеш?
Бърк се засмя.
— Добре де, поне да ме видиш? Кога?
Бърк отвърна, че не знае.
— Точно като Кейти. И тя все не знаеше. — Нова пауза. — Божке, за малко да забравя! Ето нещо, което ще те разсмее. Разбрах го от Били Ърншоу, той е колега на онзи тип от Гарда.
— На Дохърти? — попита Бърк.
— Същият!
— И?
— Помниш ли онова лайно Коваленко? Няма да повярваш, но му дават орден на тъпото копеле! За заслуги!
— Бъзикаш се.
— И да исках, такова нещо не мога си измисли, Майкъл. Голяма работа сте вие американците!
Пощата му се състоеше главно от сметки и рекламни брошури, но днес имаше и едно истинско писмо, при това в плик с цвят на лавандула. От Ирина.
След „събитието“ Бърк беше останал още няколко дни в Невада, колкото да й държи ръката, толкова и да държи Коваленко далеч от нея. След това я закара до Фалън да я запознае с Манди. Двете се харесаха моментално и Манди взе Ирина под крилото си. Организираха заупокойна служба за Уилсън, на която присъстваха доста хора — приятели от гимназията и колежа, няколко учители и племенен представител на общността, която живееше около езерото Пирамид. Ели Залцберг и Джил Апъл също дойдоха въпреки голямото разстояние.
Именно Манди намери адвокат на Ирина. Правителството се заканваше да конфискува активите на Уилсън като придобити чрез „незаконна дейност“. Но Уилсън беше прикрил умело следите си, поне що се отнася до парите, и с помощта на адвоката всичко остана за вдовицата. Ето какво му пишеше в писмото Ирина:
Шестима членове на мое семейство дойдоха при мене в ранчото. И имаме планове! Чичо Виктор ме води при племенния съвет на езеро Пирамид. Научили, че договор от 1847-а дава земите на Б-Лейзи-Б на племената, по-късно правителство взема обратно и продава на религиозни хора. Сега ние търси начин да върне земи на племе. После смятаме да отворим интернетски сайт за залагания с център в Б-Лейзи-Б! Мисля, той бъде първи в САЩ! Много вълнение! Пари за племе, пари за нас. Има и друго — голяма, голяма новина — ще имам бебе! Скоро. Момиченце! Моля да ми пишеш дали искаш да си кръстник!
Вечно ще ти благодаря за твоя помощ за мен.
След като си изпи кафето, Бърк прекара остатъка от деня в министерството, като обикаляше от служител на служител, за да получи нужните разрешения. Макар пътуването с конвоя да беше най-опасната част от работата му — никога не се знаеше кога някое хлапе на пунктовете ще откачи, — Бърк най-много мразеше дните, прекарани в министерството. Всеки чиновник вървеше със своя данък във вид на време — три часа за този печат, два часа за онзи подпис, осем часа за издаване на паспорт.
Потеглиш ли на път обаче и за зла участ подбереш маршрут, който временно е попаднал в ръцете на бунтовническите сили, тези извоювани с мъка документи стават не просто безполезни, а направо опасни.
Бърк се размърда на стола си и протегна крака. Забелязал беше, че времето за чакане се увеличава пропорционално на ранга на чиновника, пред чийто кабинет висиш. Беше си нещо като мерна единица. А беше трудно да проявяваш търпение, когато познаваш ситуацията отблизо — че докато чакат пристигането на доставките, хора страдат и умират. Но Бърк беше научил по трудния начин, че възраженията и жалбите само удължават процедурата.
Накрая, в осем вечерта, разполагаше с всички нужни документи. Хапна с трима колеги от програмата за помощите. След като приключиха с вечерята и другите отидоха да пийнат по едно в бара, Бърк се качи в стаята си. Като повечето стаи, в които отсядаше напоследък, и тук въздухът имаше вкус на прах. Но той нямаше нищо против. За него вкусът на прах беше вкусът на Африка.
И беше щастлив, че отново е тук. Съблече се, изми си зъбите с бутилирана минерална вода, после се пъхна в леглото и нагласи мрежата против комари около себе си. Бавното ритмично потракване на вентилатора от тавана сигурно би подразнило повечето хора, но на него му действаше като приспивна песен. Всяка нощ, без значение дали спеше в легло, на нар или в каросерията на камион от конвоя, той заспиваше с благодарност.
Преди месеци се беше оплакал на Томи, че Кейт никога не идва при него насън, както идваше при баща си. Но щом се върна в Африка, Кейт се върна при него. Връщаше се всяка нощ в сънищата му. Сънища, които бяха балсам за изтерзаната му душа. Кейт беше жива и здрава, умна, забавна и пълна с идеи за работата му. Понякога говореше сериозно за това какво е можело да бъде и какво е. „Живеем само в един миг, Майкъл, мигът, който наричаме настояще. Но този миг трае вечно, вечна е и любовта, която ни свързва.“