Дончо Цончев
Тандърлили
Сега е шест часът сутринта, времето е чудесно, слънцето се надига на пръсти, да види по-скоро Родопите. Минаваме с молотовката през поделението, вземаме четири трудовачета и продължаваме с тях към обекта.
Казвам „трудовачета“, но те се случиха едни мъжаги — по-големи и по-яки от мене. Особено един — черен и скулест, весел и буен — още със сядането в колата запя:
— Тан-дърлили, тан-дърлили! А-ла-ла-ла-лаа-ли-лииии!… Тандърлили! Тандърлили!…
Пее си човекът и си тупка с ръце по торбата, хили се и намига наляво-надясно, кълчи си врата и помръдва на пейката — не го сдържа на едно място.
Питам го:
— Как се казваш?
Той прекъсва песента и казва бавно:
— Смаил.
— Ти ще работиш с мен. Другите ще ви разделя началникът.
— Готово, бате, Тан-дърлили! Тан-дърлили!…
Слязохме от камиона, нарамихме жалони, колчета, лати, триноги, рулетки, теодолити — право на последната вчерашна точка. С това свое „тандърлили, тандърлили“ Смаил беше развеселил цялата група.
Започнахме работа. Забих жалон, оставих до него Смаил и заминах напред. Влязох в правата на полигона и от трийсетина метра викам на моя човек:
— Смаиле, измести жалона малко наляво!
— Жалона, Смаилееей! Тоя, шарения прът — дай го малко наляво!
Стои Смаил там, стиска жалона и все едно, че е от камък.
— Смаиле бре! Ееееееей!
Нищо. Викам си: Той е онемял или се е парализирал. Връщам се назад да го видя. Наближавам го, гледам — стиска жалона и спи. Клепките му спуснати наполовина, под тях се вижда бялото на очите — синкаво и жълтеникаво. Устата му отворена — едно кротичко „хррт“ се чува от якото гърло.
Ударих го по рамото. Той трепна, но си разлепи клепките бавно. Гледа ме много учудено.
— Какво става, Смаил?
— Нищо, бате.
— Как така нищо, нали ти викам да изместиш жалона наляво.
— Не съм те чул бе, бате. Че прощаваш.
— Добре. Стой сега тук, аз пак ще ида и ще извикам.
— Готово, бате.
Отивам при моя жалон, „влизам в правата“ и рева, колкото мога:
— Дай две педи наляво и малко дигни нагоре!
Няма наляво, няма нагоре. Викам си: Дали не изревах премного силно, момчето може да заеква. Хайде обратно при него.
Момчето спи. Лявата клепка напълно затворена, а дясната пак само до половината. Събирам всичкия си глас и изгърмявам колкото мога:
— Хоп!
Главата на Смаил се олюлява малко назад, клепките се отварят и той ме гледа кротко в очите.
— Слушай, момче, къде си?
— Тука съм, бате. Чекам да кажеш: „Налево“.
— Я кажи какво си правил нощес?
Смаил се ухилва широко, белите му зъби като гердан наредени.
— Како че прайм, бате? Какото са прай нощеска!
Викам друг от трудоваците, оставям го при тоя жалон, а Смаил вземам със себе си. Сега му давам да държи наклономера. При първата команда онова момче премести жалона, заби го, където му казах, и пита:
— Сега какво, другарю инженер?
— Сега донеси два други жалона и ела тука!
Дотича той с жалоните, заведох го напред в гората и продължихме. Смаил държа близо до себе си и все му говоря, да не заспи.
— Знаеш ли хубаво цигански?
— Как нема да знам, бате. Аз и френцкия го знам.
— Какво каза?
— Френцки, френцки, не си ли чувал? Френцки език. Мерси, оре-вуар…
— Аха. Чувал съм. А ти къде го учи френцкия?
— Аз не съм, ама сестрата. Сестрата се трепа на училище. Три години поред, бате! Та от нея съм научил френцки, там, на училището, ги карат.
— Тя какво завърши?
— Кой?
— Сестра ти.
— Завърши три години на училище бе, бате. От първи клас до трети! После я крадна един мингянин. Калиджия, голям гявол. Ожени се за нея, па после друг я крадна.
— Аха. А ти да пишеш по цигански можеш ли?
— А?
— Да пишеш, да пишеш!
— Тц.
— Слушай бе, Смаиле, на цигански може ли да се пише?
— Не знам, бате. Сигурно може, защо да не може? Щом на френцки, на български може…
— Френски, български — това са езици, на тях може, разбира се. А цигански език няма. Какъв език е циганският!
— Много убав език, бате. Сичко се разбира!
— Я не се занасяй. Изобщо няма цигански език. Има двайсет лафа там — шарах-марах — и все тях си повтаряте.
Смаил се ухили широко-широко и вика:
— Шарах-марах нема бе, бате, ама дума има за сичко.
— Лъжеш, Смаиле…
— Тебе лъжа, мене истина, бате.
— Добре де, я ми кажи самолет.
— А?
— Самолет, самолет! Как е на цигански самолет?
Смаил ме гледа право в очите, мига-мига и по едно време се ококори.
— Айроплангелес!
— Слушай — викам, — я дръж тоя жалон и застани тука. Ще ти дам на тебе един айроплангелес!
Оставих го зад гърба си, докато визирам посоката, после трябваше да изчисля един ъгъл. Сметката не беше сложна, бавил съм се с молива пет-шест минути. Когато вече прибирах карнета си в джоба, чух зад гърба си едно: „Хпппппп!“ Обърнах се — Смаил спеше. Пак прав, стиснал жалона — клепките пак спуснати до половината.