— Хоп!
— Тука съм, бате, тука съм.
— Абе ти си тука, ама май че никакъв те няма! Знаеш ли поне да смяташ?
— А?
— Да смяташ, викам, да смяташ!
— Знам бе, бате, сестрата нали ме учи. Шес по седем тринайсе — това ли?
Другият трудовак се засмя, а вече и аз не се удържах. Слънцето беше мръднало доста нагоре, росата вече засъхна. Дадох десетина минути почивка, почерпих ги по цигара и седнахме на полянката. В момента когато казах думата „почивка“, съненият Смаил ме погледна напрегнато, после в него като че заработи пружина. Той пусна жалона веднага, отчупи една вейка и като се зашиба с нея по крачола, запя живо и весело.
— Тандърлили, тандърлили!… А-ла-ла-лаа-ли-лииии!…
Стъпваше леко и гъвкаво като котка, очите му святкаха, краката и ръцете му потрепваха в спазми.
— Лягай веднага да спиш — викам. — Докато трае почивката, да се наспиш.
Той опъна лявата си ръка напред с дланта към земята и постави цигарата, която му дадох, отгоре върху пръстите си. Чукна се по китката с дясната си ръка, цигарата хвръкна високо във въздуха и след „салто“ падна в устата му точно с филтъра между устните.
— Ти си бил факир бе, Смаил.
— Не съм факир, бате. Има един друг фараон, него да го видиш!
— Лягай сега да подремнеш, че после ще бачкаме здраво.
— Баш сега ме кара на песен бе, бате! — свива рамене Смаил. — Баш когато съм почивката!
— Добре, пей, щом ти се пее. Ама после пак да не ми дремеш!
— Нема бе, бате. Баш на тебе ли че ти дремем. Не се излагай!
Другият трудовак се хили срещу Смаил и казва на мене:
— Той иначе не е лошо момче. Когато се хване, бачка за трима.
— А сега защо е толкова заспал?
— Ами защо… Човещина… Кога както се случи.
— Смаил! — викам. — Я ми кажи как е на цигански иначе.
Тандърлили ми отговаря веднага:
— Инакво бе, бате! Инакво!
— Ясно — викам, — и аз почвам да уча цигански. Ти щом знаеш френски, аз защо да не знам цигански? Кажи сега някоя циганска поговорка!
Смаил сяда при нас, прави колелца от дима на цигарата и казва:
— Парни гасни друм мангела, шукар бури кар мангела!
Повтарям поговорката и питам Смаил какво значи. А той ми превежда:
— Бела кобила път иска, убава булка таквоз иска!
— Какво?
— Мъж бе, бате, мъж! — Смаил отново се хили с белите зъби. — Да не го казвам, както си баш требе!…
Вадя карнета от джоба си, записвам, смеейки се, мъдростта и казвам, че вече признавам циганския език. Разбира се, записвам си и „айроплангелес“.
— Бате, ти знаеш ли приказката за малкото циганче?
— Не, казвай.
— Мингянчето си играе на поляната, баща му се прибира дома. Мингянчето вика: „Татееей! Еси маро?“ Има ли леб? Циганино, дъртио фараон, вика: „Нанай, нанай“. Нема, нема. Ама он лъже — он е турил лебо под фанелата. Циганчето ревна, бате, пищи на поляната. Жал му стана на дъртио циганин, па дигна фанелата, тупна лебо и вика: „Еси, еси!“ Има леб, има! Твойта мама циганска, само за леб питаш! Па копелето, бате, като виде под фанелата лебо, млъкна да реве, зарадва се, мамка му циганска, и удари по тумбако с две ръце, както се удари по тъпано. И фана да пее тая песен, бате: „Таа-ндър-лили, таа-ндърлили! А-ла-ла-лаа-ли-лии!…“
Смаил си продължи любимата песен, ние си допушихме цигарите и почивката свърши.
— Хайде сега — викам, — хващайте се за жалоните. Почваме пак. До обед трябва да стигнем чак на върха!
Другият трудовак стана, а Смаил заряза песента изведнъж и ме зяпна унило. Устата му си остана отворена и долната му челюст увисна. Колкото можех, рязко и с всичка сила изревах:
— Стани!
Смаил първо се сниши в тревата, продължи да ме гледа оттам и после изтежко-тежко се понадигна.
— Полека бе, бате — вика ми тихо и умолително. — Че ми изкараш акъло!
Дадох му един жалон и още докато му обяснявах какво трябва да правим, видях, че клепките му се завличат.
Мъкнах го до обяд като торба. През цялото време приказвахме и аз учех цигански език. Когато стана време за ядене и седнахме на една друга полянка, „Тандърлили“ огласяше хубавата околност цял час.
Следобед го оставих да спи, работихме двамата с другия трудовак. Смаил му дремна четири часа на слънцето, върху тревата, а когато вечерта свършихме и си тръгнахме, камионът цял се тресеше от песента му.
Щом трудоваците слязоха в поделението и ние останахме сами, разправям тая история на колегите. А те — всеки от тях — молят да им го отстъпя за утре.