ЕЛМИРА
Седнала.
Премина изведнъж. Не ми е нищо днеска.
ТАРТЮФ
Не зная моя глас дали достоен бе
да проси милостта на вечното Небе,
но то не чу от мен ни дума, нито сричка,
която да не бе молба за вас едничка.
ЕЛМИРА
Доброто си сърце терзайте с чужда скръб.
ТАРТЮФ
О, вашия живот за мен е твърде скъп.
Живота си бих дал — да бъдете вий здрава.
ЕЛМИРА
Към туй ви милостта безкрайна вдъхновява.
За вашта добрина дължа ви много аз.
ТАРТЮФ
О, нищо е това, когато е за вас.
ЕЛМИРА
Аз исках насаме да поговорим двама
и радвам се сега, че никой тука няма.
ТАРТЮФ
И аз съм в тоя миг възрадван и блажен,
госпожо, че сте тук самичка вие с мен.
Аз молех се за туй и ден и нощ и ето
че най-подире чу молбите ми Небето.
ЕЛМИРА
Ще поговорим с вас, но искрен ще сте вий;
не бива нищо тук сърцето ви да скрий.
ТАРТЮФ
О, случая сега за мен е най-добрия —
душата си пред вас всецяло да разкрия,
да кажа най-подир, че моя шум и вик
по гостите, що тук привлича ваший лик,
не бе от злост към вас, не бе омраза тайна,
а беше вдъхновен от ревността безкрайна,
от порива ми чист…
ЕЛМИРА
Така се и теша —
вий грижите се, знам, за моята душа.
ТАРТЮФ
Хваща ръката й и стиска пръстите й.
О, да, и тоя жар, от който аз се движа…
ЕЛМИРА
Ох, стиснахте ме зле!
ТАРТЮФ
От изблици на грижа!
Не съм ви мислил зло — забравих се така;
че по-скоро ви бих…
Слага ръка на коляното й.
ЕЛМИРА
Но вашата ръка?!
ТАРТЮФ
Да видя що за плат — чудесно мек, ей Богу.
ЕЛМИРА
Ах, моля, стига, ах… че гъдел ме е много!
Тя отдръпва стола си, а Тартюф примъква своя стол към нея.
ТАРТЮФ
Като пипа якичката й.
О, Боже мой, какви дантели — нежен сняг!
Плетат ги — тъй със вкус и… дявол знае как!
Невиждано е туй по образи и ритъм.
ЕЛМИРА
О, да… Но друго тук аз исках да ви питам…
Мъжът ми бил решил Валера да отбий
и вас да прави зет. Говорихте ли вий?
ТАРТЮФ
Загатна ми това! Но нека вам е ясно,
че не за туй копней сърцето ми всечасно,
че другаде за мен са всички красоти,
че другаде за мен блаженството блести!
ЕЛМИРА
В Небето — знам. У вас не тлей греховен пламък.
ТАРТЮФ
Но в моите гърди не бий сърце от камък.
ЕЛМИРА
Аз мислех пък, че вий сте хладен към света
и всеки ваш въздъх лети към вечността.
ТАРТЮФ
Нетленната любов, що свързва ни с Небето,
пред земните неща не спира ни сърцето
и тая красота, що Бог е тук създал,
ни мами и зове да вземем своя дял.
В подобните на вас Небето се оглежда,
но вий сте му били най-светлата надежда;
дарило ви е то с такъв неземен чар,
че вашето лице пленява млад и стар
и аз ви гледам тук, създание прекрасно,
и щедрия Творец възславям велегласно,
а в моето сърце гори любов и плам
към таз, в която Той изваял се е сам.
Изпървом се боях, че тая страст облада
душата ми по знак на силите на ада,
и криех се от вас — реших да бъда твърд
и да избавя тъй душата си от смърт.
Но скоро аз разбрах, о, хубост ненагледна,
че тая страст не е ни грешна, нито вредна,
че тя живяла би във мир с набожността —
и своето сърце отпуснах без юзда.
Признавам си самин, че върша смело нещо,
предлагайки ви тъй това сърце горещо,
но свойта немощ аз оставям настрана
и чакам всичко тук от вашта добрина,
възлагам си на вас надеждите и своя
живот, и свойта чест, съня си и покоя —
чрез вас ще бъда тук с една-едничка вест
безкрай честит или нечувано злочест.
ЕЛМИРА
Любезно е това признание, но пада
от ясното небе със гръм и изненада;
че длъжен бяхте вий, така се чини мен,
да бъдете и твърд, и малко по-студен.
Такъв набожен мъж, какъвто аз ви зная…
ТАРТЮФ
Набожникът — и той човек е най-накрая.
А спре ли взор човек на вашта красота,
омайва се завчас, забравя мъдростта.
О, моите думи тук изглеждат странни, зная,
но аз не съм дърво, ни ангел пък — от рая.
И сметнете ли грях вий моите слова,
омайния си лик винете за това,
че щом ви зърнах аз, обля ме тръпка жарка
и вий от него миг сте моя господарка.
Божествения взор и дивното лице
сломиха твърдостта на моето сърце —
напразни бяха тук молитвите, сълзите,
обсебихте ми вий и дните, и нощите.