Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните
Част 1
I
По море
Бях на гости у един мой приятел и той ми разказа тази история. Разказа ми я без какъвто и да е повод. Можеше и да не то прави. Започна под влияние на алкохола, а когато му казах, че не вярвам нито дума, това го разсърди и подтикван от недоверието ми, се счете задължен да разкаже всичко докрай.
Той беше весел, но горд и лесно обидчив човек. Засегнат от моя скептицизъм, за да подкрепи думите си, той ми показа един измачкан ръкопис и куп стари и безинтересни отчети на Британското министерство на колониите.
Аз и сега не се решавам да твърдя, че всичко в този разказ е истина, понеже не съм свидетел на описаните в него събития. Кой знае — може и да е било така. Аз намерих обаче за нужно да дам на главните герои измислени имена.
Ръкописът с плесенясали и пожълтели страници се оказа дневник на един отдавна починал човек. След като го прочетох и се запознах с отчетите на министерството на колониите, разбрах, че тези документи напълно потвърждават разказа на моя гостоприемен домакин.
Така че онова, което вие ще прочетете на страниците на тази книга, е проверено внимателно от мене и е извлечено от различни източници.
Ако обаче този разказ не ви вдъхне доверие, вие все пак ще се съгласите с мен, че той е удивителен, интересен и чудноват.
От записките на отдавна умрелия човек, както и от отчетите на министерството на колониите разбираме, че един млад английски офицер (ще го наречем Джон Клейтън, лорд Грейсток) бил изпратен в една от крайморските колонии на Англия в Западна Африка, за да направи някои много деликатни изследвания.
Работата е там, че жителите на тази колония били много простодушни и използвайки наивността им, една от европейските държави започнала да набира сред тях войници за колониалната си армия, чието предназначение било да обира слоновата кост от диваците, които живеят по бреговете на Арувими и Конго. Нещастните жители на английската колония се оплаквали, че събирачите подмамвали младежите да постъпват войници, обещавали им златни планини, а после малцина от тях се завръщали. Живеещите в тази колония англичани потвърждавали оплакването на туземците и добавяли, че чернокожите войници, наемани от чуждата държава, били превръщани в истински роби: използвайки невежеството им, след изтичане срока на службата белите офицери не ги пускали да се завърнат по домовете си, казвайки им, че трябва да служат още няколко години.
По тази причина министерството на колониите изпраща Джон Клейтън в Африка, създава за него нов пост с поверителната мисия да съсредоточи цялото си внимание върху жестокостта на белите офицери, упражнявана по отношение на чернокожите английски поданици.
Не е необходимо да се обяснява къде е бил изпратен Джон Клейтън, понеже той не само не разследва делото, с което е натоварен, но и не достигна до местоназначението си…
Клейтън бе от ония англичани, с които още в древността се славела родината им в боеве не само по море, но и по суша — мъжествен, силен и тялом, и духом. Ръстът му бе над средния, очите — сиви, лицето правилно и с хубави черти. Във всяко негово движение личеше силният и здрав мъж, прекарал дълги години военна служба.
Той беше честолюбив и желаеше да играе роля в политиката. Поради това напусна армията, стана чиновник, в министерството на колониите и се нагърби с деликатната задача, за която току-що говорихме.
Джон Клейтън бе поласкан от възложената му мисия, но и малко натъжен. Приятно му бе, че неговата дългогодишна военна служба е била оценена според заслугите, че за положения труд получава толкова висока награда, осигуряваща му в бъдеще блестяща кариера. Но в този момент не му се искаше да замине за Африка, защото не бяха минали и три месеца от женитбата му с Елис Ръдърфорд и според него бе цяло безумие да отведе младата си съпруга в тропическата пустош, където страшни опасности дебнат всеки миг човека. Клейтън на драго сърце би се отказал от възложената му задача, ако лейди Елис не настояваше той да приеме и да отведе и нея със себе си в Африка.
Разбира се, младото семейство имаше родители, братя, сестри, лели, братовчеди, братовчедки, които изказваха мнението си по този въпрос. Но какви са били тези мнения, историята не казва. И не е важно.
На нас ни е известно само, че през 18… година в едно чудно майско утро лорд Грейсток и жена му, лейди Елис, отпътуват от Дувър за Африка.
Един месец по-късно те пристигнаха във Фрийтаун, където се качиха на кораба „Фувалда“, който трябваше да ги откара до местоназначението.
Повече нищо не се узна за лорд Грейсток и жена му. Те загинаха, изчезнаха, пропаднаха без вест.