Ето че вече лъвът Нума следеше белия човек на двадесет крачки вдясно от него. Клейтън чуваше, че някакво голямо животно върви успоредно с него. Неочаквано във вечерния въздух се разнесе гръмовитият рев на звяра. Човекът се спря с вдигнато копие срещу храста, откъдето се разнесе ужасният звук. Сенките се сгъстяваха, тъмнина падаше върху земята.
Боже! Да умре тук сам от зъбите на дивите зверове, да бъде разкъсан, да чувствува горещото дишане на животното в лицето си в същото време, когато грамадните лапи ще разкъсат гърдите му.
За миг всичко утихна, Клейтън стоеше неподвижен, с вдигнато копие. Сега слабото шумолене в храстите показваше, че животното се промъква към него. То се готвеше вече да скочи. И ето че само на двадесет крачки от себе си той видя гъвкавото, дълго и мускулесто тяло и сивата глава на грамадния лъв с черна грива. Животното лежеше по корем, като се придвижваше много бавно напред. Когато очите му срещнаха очите на Клейтън, лъвът се спря и внимателно прибра под себе си задните си лапи.
В порив на мъчително отчаяние човекът чакаше, страхувайки се да хвърли копието, без сили да избяга.
В клоните над главата му се чу шум. „Нова опасност!“ — бърза като светкавица мисъл премина през ума на Клейтън, но той не се реши да отвърне очи от горящите пред него жълто-зелени зеници.
Чу се рязък шум, като че ли се скъса струна на мандолина, и една стрела се заби в жълтата кожа на лъва.
Ревейки от болка и гняв, животното рипна, но Клейтън отскочи някак настрана и когато се обърна отново към обезумелия цар на животните, се смая от зрелището, което се представи пред погледа му. В момента, когато звярът се изви, за да поднови нападението си, един гол великан скочи от дървото право на гърба му.
Като мълния една ръка, изплетена от железни мускули, обхвана грамадната шия и голямото животно, ревейки и дращейки с нокти из въздуха, бе повдигнато така лесно, както Клейтън би вдигнал някое кученце.
Гледката, на която бе свидетел тук — в здрача на глухата африканска гора, се вряза завинаги в паметта на англичанина.
Стоящият пред него човек бе олицетворение на физическо съвършенство и на гигантска сила. Но не на това се дължеше увереността му в боя с голямата котка. Защото колкото и могъщи да бяха мускулите му, те бяха нищо в сравнение с мускулите на Нума. На ловкостта, на ума и на своя дълъг остър нож дължеше той превъзходството си.
С дясната си ръка той обхвана шията на лъва, а в същото време няколко пъти поред лявата забиваше ножа в незащитения хълбок на звяра. Изправено, разяреното животно се бореше безпомощно в това неестествено положение.
Ако боят бе продължил още няколко секунди, изходът му можеше да бъде друг. Но всичко стана толкова бързо, че преди още Нума да се окопити от така неочакваното нападение, падна мъртъв на земята.
Тогава странната фигура на победителя се изправи в пълния си ръст над трупа на лъва и като отметна назад прекрасната си глава, нададе същия страшен вик, който няколко минути преди това така много изплаши лорда. Сега той видя пред себе си един младеж, съвършено гол, с изключение на препаската около бедрата и няколкото варварски украшения на ръцете и краката. На гърдите му, ясно изпъквайки върху гладката мургава кожа, блестеше скъпоценен брилянтен медальон. Ловджийският нож бе вече прибран в саморъчно направената ножница, а човекът вземаше от земята лъка и стрелите, които бе хвърлил, преди да скочи върху лъва.
Клейтън заговори с непознатия на английски, благодари му за смелото спасение и приветства изумителната сила и ловкост, които той прояви. Но единственият отговор бе откритият поглед и лекото повдигане на могъщите рамене, което можеше да означава или омаловажаване на оказаната услуга, или пък незнание на езика.
Преметнал през рамо лъка и колчана, дивият човек — за такъв го считаше Клейтън сега — пак извади ножа си и ловко наряза няколко широки ивици от трупа на лъва. Тогава, присядайки с подвити нозе, започна да яде месото, като предварително даде знак на Клейтън да се присъединя и той към него.
Яките бели зъби с видимо удоволствие се впиваха в суровото месо, от което още капеше кръв. Но Клейтън не можеше да сподели това пиршество със страшния си домакин. Наблюдавайки го, в него се зароди мисълта, че това е онзи Тарзан, чиято записка тази сутрин той видя закована на вратата на хижата.
Ако е така, тогава той трябва да знае английски.
Клейтън пак се опита да поведе разговор с маймуната човек, но отговорите бяха изречени на странен език, подобен на бърборенето на малките маймуни, смесено с ръмженето на някакъв див звяр.
Не, това не е Тарзан: очевидно бе, че той не знае английски.