Когато дивият човек се нахрани, стана и като вдигна ръка в посока, съвсем различна от онази, по която вървеше младият лорд, тръгна напред през джунглата.
Слисаният Клейтън се колебаеше дали да го последва, защото се страхуваше, че дивакът ще го отведе още по-навътре из горските дебри. Но маймуната човек видя, че Уилям не тръгва, обърна се, улови го за дрехата и го повлече подире си, докато той разбра какво се иска от него — тогава му бе позволено да върви сам.
Щом дойде до заключението, че е в плен, англичанинът не виждаше друг изход, освен да следва онзи, който го бе пленил. И така те бавно се промъкваха през джунглата, докато меката мантия на непроницаемата горска нощ падна над тях. Наоколо се чуваха дебнещите стъпки на меки лапи, примесени с пращенето на чупещи се клонки и с дивия вик на горските твари, които, както се струваше на англичанина, го обкръжаваха отвсякъде.
Внезапно той чу слаб звук от огнестрелно оръжие. Последва само още един, а след това настъпи тишина.
В хижата на брега двете смъртно изплашени жени се притискаха една в друга на ниската пейка в сгъстяващата се тъмнина.
Негърката ридаеше истерично, оплаквайки нещастния ден на заминаването си от скъпия роден Мериленд, а бялата девойка, със сухи очи и външно спокойна, се измъчваше от вътрешни страхове и предчувствия. Тя се опасяваше не само за себе си, но и за онези трима души, които скитаха в бездънната дива гора, откъдето сега се носеха почти непрекъснати викове и рев, лай и ръмжене на страшни обитатели на джунглата, които търсеха плячка.
И изведнъж се дочу шумът на тежко тяло, което се отъркваше в стените на колибата. Девойката долови меки стъпки. За миг настъпи тишина. Дори дивите викове в гората стихнаха до слаб шепот. А след това тя ясно чу пръхтенето на животното до вратата, най-много на два метра от мястото, където те се намираха. Тя инстинктивно потрепери и се притисна по-близо към негърката.
— Шт, тихо! — шепнеше тя. — Тихо, Есмералда! — струваше й се, че охканията и риданията на жената привличат животното зад тънката стена.
При вратата се чу слаб звук от драскане. Звярът се опитваше да се вмъкне насила в колибата, но скоро изостави това намерение и девойката пак чу огромните лапи да обикалят, около жилището. Стъпките пак се спряха — този път под прозореца, нататък се отправи и изплашеният поглед на младото момиче.
— Боже! — пошепна ужасено то. В малкия квадрат на прозореца, на фона на осветеното от луната небе се очерта главата на грамадна лъвица. Горящите й очи бяха устремени със съсредоточена ярост към девойката.
— Есмералда, вижте! — шепнеше тя. — Боже мой! Какво да правим? Вижте! По-скоро! Прозорецът!
Есмералда, притискайки се още повече към господарката си, хвърли изплашен поглед към малкия квадрат лунна светлина тъкмо когато лъвицата издаде едно глухо, свирепо ръмжене.
Зрелището, което се представи пред очите на бедната чернокожа, беше прекомерно за изопналите й нерви.
— О, Габереле! — изпищя тя и се свлече на пода неподвижна и безчувствена.
Дълго, много дълго стоя лъвицата на прозореца, сложила лапи на перваза, гледаща жадно в стаята. Полека тя опита с големите си лапи здравината на решетката.
Джени почти престана да диша, когато за нейно облекчение главата на животното изчезна и тя чу отдалечаващи се стъпки. Но ето че те отново се приближиха към вратата и пак започна драскането, този път с все по-голяма сила, докато най-после животното започна да гризе масивните дъски, освирепяло от желание да улови беззащитната жертва.
Ако мис Портър знаеше за необикновената здравина на вратата, изработена парче по парче, тя би се страхувала по-малко от нападението на лъвицата.
Можеше ли да хрумне на Джон Клейтън, когато сковаваше тази груба, но здрава врата, че след двадесет години тя ще защити от зъбите и ноктите на лъвицата една прекрасна девойка?
Цели двадесет минути животното сумтя и се блъска около вратата, издавайки от време на време див свиреп вой. Най-после тя изостави опитите си при вратата на Джейн Портър чу, че лъвицата се връща към прозореца, пред който спря за миг, а след това се хвърли с цялата си огромна тежест върху изгнилата от времето решетка.
Тя чу как изскърцаха под напора дървените пръчки, но те издържаха и огромното тяло тупна на земята.
Лъвицата повтори това многократно, докато най-после изплашената пленница, видя, че част от решетката поддаде, и след миг голямата лапа и главата на животното се промъкнаха в стаята. Могъщата шия и плещите бавно разместваха пръчките и гъвкавото тяло се мъчеше да проникне навътре.
Сякаш в изстъпление, Джейн стана, държейки ръка на гърдите си, с широко разтворени от ужас очи, устремени към озъбената муцуна на звяра, който бе само на десетина крачки от нея. В краката й лежеше безчувственото тяло на негърката. Само да можеше да я свести, може би обединените им усилия биха могли да накарат промъкващия се към тях свиреп и кръвожаден враг да се оттегли.