— Но погледнете, професоре — прекъсна го Филандър, обърнал случайно очи към джунглата, — сякаш нещо се прокрадва към нас.
Професорът разсеяно се обърна натам, накъдето сочеше късогледият Филандър.
— Е, Филандър! — смъмри го той. — Колко пъти трябва да ви обръщам внимание да се съсредоточавате само върху значими неща, достойни за размисъл. Отново ви залавям в сериозно нарушение на вежливостта. Вие прекъсвате научните ми разсъждения само за да ми посочите едно просто четириного — genus Felis. Както казах вече…
— Господи, професоре, но това е лъв! — извика Филандър, напрягайки слабото си зрение към смътните очертания на звяра.
— Е, да, Филандър — лъв, щом вие желаете да употребяваме тази простолюдна терминология в разговора си. Но както ви казах…
— За бога, професоре, позволете ми да забележа, че маврите, разбити в XV в., надали ще понесат особена загуба, ако отложим временно техния въпрос, докато този великолепен екземпляр Felis carnivora не се отдалечи от нас.
Междувременно лъвът вече се беше спрял с величествено спокойствие на десетина крачки от двамата, изучавайки ги любопитно. Лунната светлина обливаше брега и странната група изпъкваше особено релефно на фона на жълтия пясък.
— Твърде осъдително, твърде осъдително — извика Портър с тон на явно раздразнение в гласа. — Никога досега не ми се е случвало да наблюдавам как оставят тези зверове да напускат клетките. Непременно ще съобщя за тази удивителна небрежност на директора на най-близкия зоопарк.
— Съвсем справедливо — съгласи се Филандър, — и колкото по-скоро, толкова по-добре. Да тръгваме веднага.
Хванал професора за ръката, той го задърпа по-далеч от звяра. Бяха изминели няколко крачки, когато, обръщайки се назад, Филандър с ужас забеляза, че лъвът ги следва. Той още по-силно стисна ръката на протестиращия професор и усили още повече крачката.
— Както подчертах вече… — отново започна Портър.
Филандър пак погледна назад и установи, че лъвът упорито поддържа дистанцията.
— Той върви подире ни! — не издържа Филандър и побягна.
— Ах, Филандър, Филандър — укоряваше го професорът. — Това унизително тичане съвсем не подхожда на учени хора. Какво ще помислят за нас приятелите ни, ако случайно ни срещнат и бъдат свидетели на нашите лекомислени скокове? Моля ви да се движим с по-голямо достойнство.
Филандър метна отново изпълнен с безпокойство поглед назад. Ужас! Лъвът, вдигнал високо глава, беше вече само на два разкрача зад тях. Филандър пусна ръката на професора и се понесе напред с бързина, която би му отредила достойно място във всяко лекоатлетическо състезание.
— Както казах, Филандър… — подхвана професорът. Но и той се затича, колкото му държат краката, защото видя в заплашителна близост до своята особа жестоки жълти очи и разтворена грамадна лъвска паст. С развени краища на палтото, осветен от луната, професор Портър се носеше по петите на офейкващия мистър Семюъл Филандър. Пред тях се издаваше тесен нос, обрасъл с дървета. Към това убежище насочи своите изумителни скокове Филандър.
А в тъмнината на джунглата две зорки очи наблюдаваха с интерес паническия бяг на старците.
Това беше Тарзан, който се забавляваше с тази страшна игра на прибежки. Той знаеше, че двамата джентълмени не са застрашени от непосредствено нападение. Фактът, че Нума се въздържа от такава лека плячка, говореше, че стомахът му е пълен.
Единствената реална опасност беше някой от старците да се спъне и да падне. Тогава златистият звяр щеше тутакси да го връхлети. Радостта от убийството би била твърде голямо изкушение, за да се въздържи от нея.
Тарзан се спусна бързо на по-нисък клон и когато мистър Семюъл Филандър запъхтян се озова под него, вече доста изморен, той се наведе, сграбчи го за яката и го вдигна на клона до себе си. След миг и професорът беше също възнесен точно когато Нума, излъган в очакванията си, подскочи нагоре.
Няколко минути двамата бегълци, дишайки на пресекулки, стояха вкопчени в спасителния клон, а Тарзан, седнал с гръб към ствола, ги наблюдаваше със смесица от любопитство и смях.
Пръв прекъсна мълчанието професорът.
— Аз съм дълбоко огорчен, мистър Филандър, че проявихте такава липса на смелост и мъжество в присъствието на едно от най-низшите същества и с вашата извънредна плашливост ме накарахте да ви догонвам и да заема такова, неотговарящо на моето достойнство, положение. Но да се върнем към нашата тема. Както казвах, маврите…
— Професор Архимед Портър! — прекъсна го Филандър с леден тон. — Настъпва време, когато търпимостта се превръща в престъпление, а желанието да оскърбиш, е облечено в дрехата на добродетелта. Вие ме обвинявате в страхливост. Вие намеквате, че уж сте бягали само за да ме застигнете, а не да се спасите от лапите на лъва. Пазете се, професоре! Аз съм човек, изпаднал в отчаяние. Дори и червеят, раздразнен от дълго, търпеливо страдание, вдига глава.