— По-тихо, по-тихо, Филандър — укротяваше то професорът. — Вие се забравяте.
— Аз още не се забравям, професор Архимед К. Портър, но вярвайте ми, уважаеми господине, че съм почти готов да забравя вашето високо положение в света на науката и вашите бели коси.
Професорът стоя няколко минути мълчаливо. Тъмнината скри неприязнения израз, появил се на сбръчканото му лице.
— Чуйте, Скини Филандър — каза той с войнствен тон, — ако си търсите боя, съблечете си сюртука, слезте на земята и аз ще ви счупя главата, както направих преди шестдесет години зад обора на Порт Евънс.
— Арк! — извика учуденият Филандър. — Господи, колко мило е това, което говорите! Когато се държите като човек, Арк, аз ви уважавам от сърце. Понякога ми се струва, че през последните двадесет години сте забравили какво значи това.
Професорът протегна старческа ръка в тъмнината и докосна рамото на приятеля си.
— Простете ми, Скини! — каза той меко. — Това съвсем не беше преди двадесет години и само бог знае колко съм се мъчил да бъда човечен заради Джейн и заради вас.
Друга старческа ръка се протегна откъм страната на Филандър и стисна онази, която беше на рамото му. Нищо не можеше да предаде по-добре чувствата на едното сърце към другото.
Те помълчаха няколко минути. Лъвът под тях кръстосваше нервно напред-назад. Третото същество на дървото беше скрито от гъстата сянка на стъблото. То също мълчеше, неподвижно като картина.
— Вие ме качихте на дървото тъкмо навреме — каза най-после професорът. — Аз трябва да ви благодаря. Вие ми спасихте живота.
— Но аз не съм ви качвал на дървото, професоре. О, господи, във възбудата си забравих, че и мен самия някои ме качи тук. Някой или нещо се намира заедно с нас на това дърво!
— Е… — проточи професорът. — Напълно достоверно ли е това твърдение, мистър Филандър?
— Абсолютно достоверно, професоре. И аз мисля, че трябва да благодарим на това трето лице. То може би сега седи редом с нас.
Тъкмо тогава храненикът на маймуните реши, че Нума премного снове под дървото, затова вдигна глава към небето и в ушите на изплашените старци се разнесе страшен предупредителен вик.
Двамата приятели, треперейки, се притиснаха един към друг в своето ненадеждно убежище. Те видяха, че големият лъв се спря неспокойно под дървото, а когато смразяващият вик се раздаде, бързо се шмугна в джунглата.
— Дори и лъвът трепери — прошепна Филандър.
— Във висша степен забележително, забележително — промърмори професорът, сграбчвайки отчаяно Филандър.
За нещастие на двамата, равновесието на Филандър беше нарушено, а и професорът инстинктивно се притисна още по-силно към асистента си.
За миг те неуверено балансираха, а после е общ жален вик полетяха надолу с главата от дървото, здраво вплетени в отчаяна прегръдка.
Изминаха няколко минути, преди някой от тях да се размърда. И двамата бяха уверени, че след такъв скок не е възможно да са се отървали без някое и друго счупване.
Професор Портър се опита да раздвижи единия си крак. За негово най-голямо учудване той му се подчиняваше както в добрите стари времена преди падането. Тогава сви и другия си крак и пак го протегна.
— Забележително, забележително — отново промърмори той.
— Слава богу, професоре, жив сте! — изпъшка Филандър.
— По-спокойно, Филандър, още не съм съвсем сигурен.
С безброй предохранителни мерки Портър се реши да свие и дясната си ръка. О, щастие — и тя беше здрава!
Едва дишайки, размаха и лявата ръка нагоре — и тя се движеше! Прекрасно, прекрасно!
— Кому сигнализирате, професоре? — попита Филандър възбудено.
Професорът не се унизи да отговаря на такъв детински въпрос, а предпазливо повдигна глава и я заклати напред-назад.
— Удивително — шепнеше той. — И тя е цяла!
Филандър все още не беше мръднал от мястото си. Просто не смееше да направи такъв опит. Как може да опиташ наистина, когато ръцете, краката, гърбът, всичко тя е натрошено?!
Едното му око бе затворено от парче глина, а другото учудено се втренчи в странните въртеливи движения на Портър.
— Колко жалко — изрече полугласно Филандър. — Сътресението е предизвикало пълно умопомрачение! Наистина много, много печално, особено за такъв все още млад човек!
Професор Портър легна по корем и предпазливо изви гръб, заприличвайки на огромна котка, наежила се пред преследващо я куче. После седна и започна да се опипва навсякъде.