II
Погребение
Междувременно се беше съмнало и групата се зае с приготовление на закуската след тази безсънна нощ.
Бунтовниците от „Ароу“ бяха оставили малък запас от сушено месо, консервирани зеленчуци, плодове, галета, брашно, чай и кафе за петимата души на необитаемия бряг.
После пришълците се заеха да придадат на хижата обитаем вид, като за целта беше решено да се разчистят останките от разигралата се тук трагедия.
Професор Портър и мистър Филандър бяха твърде заинтересувани от огледа на скелетите. Двата големи скелета несъмнено бяха мъж и жена, безспорно от бялата раса. Мъничкият скелет в люлката несъмнено беше детето на нещастната двойка. Когато вдигна големия скелет, Клейтън намери голям пръстен, очевидно стоял на ръката на мъжа. Разглеждайки го, той извика от учудване, защото на пръстена видя собствения си герб!
В същото време Джейн Портър намери в шкафа книги и като отвори една от тях, видя надпис „Джон Клейтън — Лондон“. Във втората книга, която прегледа, имаше само едно име — „Грейсток“.
— Чуйте, мистър Клейтън! — извика тя. — Какво значи това? Върху тези книги стоят имената на ваши роднини!
— А тук — отговори той угрижен — е големият родов пръстен на Грейсток, който е изгубен, откакто вуйчо ми, Джон Клейтън, бивш лорд Грейсток, загина, както се предполагаше, в морето.
— Но как ще обясните намирането на тези неща тук, в африканските джунгли?
— Само по един начин, мис Портър — покойният лорд Грейсток не се е удавил. Той е умрял тук, в тази хижа, и тези останки на пода са всичко, което е останало от него.
— В такъв случай това трябва да са останките на лейди Грейсток — каза Джейн Портър, сочейки с благоговение купчината кости на леглото.
— Прекрасната лейди Елис — потвърди Клейтън, — за качествата и за извънредното лично обаяние, на която неведнъж съм слушал от родителите си. Нещастната лейди! — тъжно прошепна той.
Останките на покойните лорд и лейди Грейсток бяха погребани с голяма тържественост край стените на малката хижа, а между тях беше поставено скелетчето на детето на Кала.
Когато Филандър увиваше тленните останки на младенеца в грубо платно, подробно разгледа черепа му. После повика професор Портър и двамата поговориха тихо няколко минути.
— Много интересно, много интересно — каза Портър.
— Господи боже мой, ние трябва да съобщим за нашето откритие на мистър Клейтън!
— По-тихо, Филандър, по-тихо — прекъсна го Портър, — нека мъртвото минало вземе своите мъртъвци!
Беловласият старец прочете погребалната молитва над този странен гроб. Останалите се молеха с наведени глави.
От върховете на дърветата Тарзан, храненикът на маймуните, наблюдаваше този тържествен и неразбираем обред, но най-вече не снемаше очи от милото лице и изящната фигура на Джейн Портър. В неговата наивна душа се пробуждаха нови чувства.
Той се учудваше защо го интересуват толкова тези хора, защо си е направил труда и да спаси мъжете от сигурна гибел.
Но не се учудваше защо е предпазил от Сабор нежното тяло на тази непозната девойка.
Несъмнено мъжете бяха глупави, смешни и страхливи. Дори малката Ману бе по-съобразителна от тях. Ако това са образците от неговата собствена раса, той нямаше защо да се радва на произхода си.
Но девойката, о, тя беше съвсем друго нещо! Тук той не разсъждаваше. Знаеше, че тя е създадена да бъде под закрила, а той е създаден да я брани.
Учудваше се, че са изкопали в земята голяма дупка, за да слагат костите там. Това беше очевидна безсмислица — кому е потрябвало да краде сухи кости?! Виж, ако по тях имаше месо — Тарзан би разбрал всичко, защото само така може да се запази месото от хиената Данго и от другите крадци в джунглата.
Когато гробът бе засипан с пръст, малката група се отправи към хижата, а Есмералда, все още плачеща, случайно погледна към залива. Сълзите и моментално пресъхнаха.
— Я вижте онези бели бандити! — викна отчаяно тя, сочейки по посока на „Ароу“. — Те заминават и ни оставят на този ужасен остров!
И наистина корабът бавно се отправяше от залива в открито море.
— Те обещаха да ни оставят огнестрелно оръжие и запаси от патрони — каза Клейтън. — Жестоки животни!
— Всичко това е работа на онзи моряк Снайпс, уверена съм — каза Джейн. — Кинг беше негодник, но поне имаше малко човещина. Ако не бяха го убили, той щеше да ни снабди с всичко необходимо, преди да ни изостави на този необитаем остров.