— А ти какво ще правиш през това време — попита заядливо скандалджията, — на господар ли ще се правиш?
— Гледайте си работата — изръмжа Снайпс. Да не си въобразявате, че капитанът ви ще вземе да работи с лопата, а?
Всички наоколо сърдито изгледаха Снайпс. Никой не го обичаше и постоянното му перчене като началник, след като уби истинския главатар и водач на бунтовниците, само наливаше масло в огъня.
— Значи не желаеш да вземеш лопатата и да се захванеш за работа? Рамото ти не е много пострадало от копието.
— И през ум не ми минава — отвърна Снайпс нервно, като държеше дръжката на револвера.
— По дяволите, като не искаш да вземеш лопатата, то опитай кирката! — ревна Тартан и като вдигна кирката, с мощен удар я стовари върху главата на Снайпс.
За миг всички се вкамениха, гледайки жертвата, после един от моряците каза:
— Така му се падаше на мерзавеца!
Другият се залови спокойно да копае земята.
Почвата беше мека и той скоро захвърли кирката и се хвана за лопатата.
Тогава и другите последваха примера му. За убийството никой не пророни и дума, но хората работеха по-дружно и весело, отколкото когато Снайпс ги командваше. Когато дупката стана достатъчно голяма, за да влезе в нея сандъкът, Тартан ги посъветва да я разширят още, за да сложат там и тялото на Снайпс.
— Това би заблудило онези, които биха се решили да копаят тук — обясни той.
Другите намериха, че това е хитро измислено, и увеличиха трапа. В средата изкопаха по-малка дупка за сандъка и когато го спуснаха, той беше с един фут под нивото на гроба. Засипаха дъното добре и отъпкаха земята, за да стане равна и гладка. После двамата моряци безцеремонно търкулнаха в трапа тялото на човека с мишето лице, като снеха от него оръжието и някои други неща, а после засипаха гроба с пръст и грижливо го отъпкаха. Излишната пръст разхвърляха, а отгоре сложиха сухи листа и клони, за да прикрият мястото, където земята току-що беше копана.
След като свършиха работата си, моряците се върнаха при лодката и бързо загребаха към кораба.
Вятърът се усилваше и тъй като и димът на хоризонта се виждаше все по-ясно, бунтовниците бързо вдигнаха платната и отплаваха на югозапад.
Тарзан, страшно заинтригуван от непонятната сцена, седеше, размишлявайки над странните постъпки на тези същества.
Хората сякаш наистина бяха по-глупави и по-жестоки от зверовете на джунглата! Колко щастлив е той — сам в тишината и безопасността на огромната гора! Тарзан се мъчеше да се досети какво би могло да има в сандъка, заровен от бандитите.
Но ако сандъкът не им беше потребен, защо не го хвърлиха във водата? Това можеше да бъде сторено много по-лесно. Очевидно е, че сандъкът им е потребен. Те го скриха тук, за да могат после да се върнат за него.
Тарзан слезе от дървото и взе да оглежда мястото наоколо.
Той искаше да провери дали не са забравили нещо около заровеното, нещо, което би му свършило работа. И той скоро намери лопата, скрита в купчината клони около гроба.
Той я взе и се опита да работи с нея, тъй както бе видял моряците да работят. Това никак не беше лесно. Той дори нарани босото си стъпало, но упорстваше, докато не изрови трупа.
Извади го й го сложи настрани. След това продължи да рине, докато не откопа сандъка. Извади и него. После запълни дупката от сандъка, сложи трупа в гроба и го засипа.
Като покри мястото отново с клони, Тарзан се залови със сандъка.
Четирима души изнемогваха под тежестта му, Тарзан го вдигна, сякаш беше абсолютно празен, и като сложи и лопатата на рамо, се отправи към най-глухата част на джунглата.
Не можеше да се придвижва по дърветата с такъв товар, но въпреки това, следвайки познатите пътеки, се придвижваше доста бързо.
След няколко часа ходене из джунглата в посока на североизток той стигна до непроницаема, преплетена гъста растителност. Тогава се покача на по-ниските клони и след четвърт час излезе при амфитеатъра, където маймуните се събираха на съвет или за изпълнение на обредите Дум-Дум. Той започна да копае дупка в средата на арената, близо до барабана. Тази работа беше много по-мъчна, отколкото да се разравя прясно изкопания гроб. Но Тарзан беше упорит и продължи да се труди, докато не направи трап, достатъчно дълбок, за да се постави в него сандъкът и да бъде скрит от крадци.
Но защо се залови той за тази работа, без да знае какво е съдържанието?
Тарзан, храненикът на маймуните, беше човек по тяло и ум и маймуна по възпитание и начин на живот. Мозъкът му казваше, че в сандъка има нещо ценно, инак хората не биха го крили грижливо. Възпитанието го бе научило да подражава на всичко ново и необичайно, без да се замисля. Сега естественото любопитство, присъщо на хората и маймуните, го подтикваше да отвори сандъка и да види съдържанието му. Но огромният катинар и железният обков не се поддадоха на хитростта му и на огромната му сила. Той се принуди да зарови сандъка, без да види какво има в него.