Мина един месец. Тарзан най-после взе окончателно решение да посети лагера денем. Малко след пладне Клейтън се запъти към северния бряг на залива, за да погледне за някой кораб. Той бе събрал там огромна купчина сухи съчки, които щеше да запали, ако на хоризонта се появи нещо подобно на кораб или платноход.
Професор Портър скиташе край брега южно от лагера с мистър Филандър, който безуспешно го увещаваше да се върнат в лагера, за да не станат пак забавление за някой див звяр.
Когато другите заминаха, Джейн и Есмералда тръгнаха за диви плодове, навлизайки все по-навътре в джунглата.
Тарзан чакаше завръщането им пред малката хижа. Мислите му бяха устремени към прекрасната бяла девойка. Страхуваше се само да не би тя да се изплаши от него и този страх едва не го накара да изостави намерението си.
Завладя го чувство на нетърпеливо очакване. Как му се искаше да се наслади на нейното присъствие, на нейната близост!
Може би даже ще му се удаде да се докосне до нея! Този маймуночовек не знаеше нищо за бога, но беше изпълнен с такова преклонение към своето божество, каквото едва ли е изпитвал някой от смъртните.
Докато я очакваше, той се залови да й пише послание с печатни букви. Не знаеше дали сам ще й го предаде, но му доставяше безкрайно удоволствие да вижда мислите си, запечатени върху хартията. Значи той вече не беше такъв дивак!
„Аз съм Тарзан от племето на маймуните. Искам ви. Ваш съм. Моя сте. Ние ще живеем тук, заедно, в моя дом. Аз ще ви нося най-вкусните плодове, най-крехките елени, най-вкусния дивеч. Аз ще ходя на лов за вас. Аз съм най-великият от ловците в джунглата. Аз ще се сражавам за вас. Аз съм най-могъщият от бойците в джунглата. Вие сте Джейн Портър — научих това от писмото ви. Когато прочетете това, знайте, че е за вас и че Тарзан от племето на маймуните ви обича.“
Докато чакаше пред колибата, ушите му доловиха един познат звук. В гората, по долните клони, се движеше голяма маймуна. Той напрегнато се заослушва. Внезапно в джунглата се разнесе ужасен женски вик и Тарзан, изтървал на земята първото си любовно послание, се втурна натам.
И Клейтън чу вика, Портър и Филандър — също. След няколко минути те се събраха пред хижата, хвърляйки си разтревожени погледи.
Огледът на колибата потвърди най-лошите им предположения.
Нито Джейн, нито Есмералда бяха там.
Клейтън и двамата старци се завтекоха към джунглата, викайки жените по име. Около половин час тичаха из гората, докато Клейтън се натъкна на проснатото тяло на прислужницата.
Наведе се над нея, опипа пулса и преслуша сърцето й. Беше жива. Тогава я разтърси, за да дойде в съзнание.
— Есмералда! Есмералда! За бога, кажете къде е мис Портър! Какво стана? Есмералда!
Негърката внезапно отвори очи, изстена и пак припадна.
По това време пристигнаха Портър и Филандър.
— Какво да правим, мистър Клейтън? Къде да я търсим? — попита старият професор. — Бог не може да бъде толкова жесток, та да ми отнеме дъщерята.
— Преди всичко трябва да свестим Есмералда. Тя може да ни каже какво се е случило — отговори Клейтън.
— Есмералда! — разтърси я грубо той отново.
— О, Габриеле! Поне да бях умряла! — стенеше клетата жена, затворила очи. — Дай ми да умра, господи, смили се над старата Есмералда! Тя никому не е сторила зло, господи, никому! Тя не е виновна, за нищо, господи, не е виновна!
— Е, е, Есмералда — обади се Клейтън, — пред вас не е бог, а аз. Какво стана? Къде е мис Портър?
— Мигар мис Джейн не е тук? — извика Есмералда, ставайки с невероятна бързина за особа с нейния обем. — О, господи, сега си спомних, то трябва да я е отнесло! — и негърката започна да ридае и да нарежда.
— Кой я отнесе? — извика професор Портър.
— Голямото дебело животно, покрито с косми.
— Горила ли, Есмералда? — попита Филандър и тримата мъже затаиха дъх при тази догадка.
— Аз мислех, че това е дяволът, но види се, че е от онези, които вие наричате горили. О, мое бедно бебе, моя мъничка птичка бедна… и Есмералда се разхълца в неудържими ридания.
Клейтън веднага започна да се оглежда, но не намери нищо, освен неразбираеми следи по тревата, които не му говореха нищо.
През целия ден тримата мъже търсеха момичето из джунглата. Но с падането на нощта те бяха принудени с отчаяни сърца да се приберат, без дори да научат в каква посока се е отдалечило животното, отвлякло Джейн.
Изминало беше доста време от залеза на слънцето, когато те стигнаха до хижата. Сломената от скръб дружина стоеше в малката стая.
Най-после професор Портър прекъсна мълчанието. Той говореше със съвсем различен тон, сякаш нямаше нищо общо с учения педант, който развива теории за непознатото и абстрактното. Това беше тон на човек на действието, тон решителен, но едновременно пропит от безнадеждна скръб.