— Утре на разсъмване ще взема толкова храна, колкото мога да нося, и ще тръгна да търся Джейн. Без нея няма да се върна!
Никой не му отговори. Всеки от спътниците му бе обхванат от печалните си мисли, а освен това всеки от тях знаеше това, което знаеше и старият професор — че няма да се върне никога от джунглата.
След малко Клейтън стана и като сложи ръка на рамото на стария професор, каза:
— Разбира се, аз ще дойда с вас. И не ми казвайте, че не бива да го върша.
— Аз знаех, че ще го предложите, мистър Клейтън, но наистина не правете това. Никой не може да помогне на Джейн. Аз ще отида просто за да умра близо до кея и да съзнавам, че онази, която беше доскоро моята мъничка дъщеричка, не лежи самотна и изоставена от всички в страшната джунгла. Не, аз трябва да отида сам, защото тя беше моя дъщеря, едничкото, което ми беше останало на света и което обичах.
— Аз ще тръгна с вас — повтори Клейтън.
Старецът повдигна глава и внимателно погледна енергичното, красиво лице на Уилям Сесил Клейтън. Може би сега за пръв път той прочете на лицето му любовта, затаена в сърцето на младежа — любовта към дъщеря му.
Професор Портър беше твърде зает със своите учени мисли и не забелязваше дребните факти, случайните думи, които отдавна биха подсказали другиму, че между младите хора има силно привличане.
— Както желаете — съгласи се той най-после.
— Можете да разчитате и на мен — заяви Филандър.
— Не, драги приятелю, не бива да отиваме всички, не трябва да оставяме бедната Есмералда сама, пък и трима не ще постигнем по-голям резултат от един. И без това има доста мъртви в тази жестока гора. Хайде, господа, да се опитаме да подремнем.
IV
Зовът на първобитното
Откакто Тарзан, храненикът на маймуните, излезе от племето, то се раздираше от постоянни кавги и разпри. Теркоз излезе жесток и капризен цар. Много от по-старите и слаби маймуни, върху които той бе свикнал да стоварва жестокия си нрав, отидоха далеч навътре в джунглата заедно със семействата си в търсене на спокойствие и безопасност.
Но и останалите накрая бяха доведени до отчаяние от постоянните му издевателства. Една маймуна си припомни прощалния съвет на Тарзан.
— Ако имате жесток владетел — бе им казал той, — не правете така, както правят останалите маймуни. Нека никой от вас не се опитва да въстава срещу него в единоборство. Вместо това нека двама, трима или четирима се съберат заедно и го нападнат. Тогава нито един владетел не ще се осмели да бъде по-жесток, отколкото трябва.
Спомнила си за този мъдър съвет, маймуната го повтори на мнозина свои другари. Когато се върна у дома, Теркоз бе изненадан от „топъл и дружески“ прием.
Нямаше особени формалности. Щом Теркоз се приближи, пет огромни космати звяра се нахвърлиха отгоре му.
В душата си той беше явен страхливец, каквито са винаги диктаторите сред маймуните и хората. Затова и Теркоз не прие боя, изходът от който му беше ясен, а се отскубна и се скри между клоните на дърветата.
Той направи още два опита да се върне при племето, но всеки път го нападаха и прогонваха. Най-после, като разбра, че никога вече не ще го приемат, той се оттегли в джунглата, изгаряйки от бяс и омраза.
Няколко дни се скита безцелно. Гневът му непрекъснато растеше и той търсеше някое слабо същество, върху което да излее цялата злоба, която го душеше.
В такова състояние на духа това ужасно човекоподобно чудовище, прехвърляйки се от клон на клон, неочаквано срещна в джунглата двете жени.
Той беше точно над тях, когато ги забеляза. Джейн Портър усети присъствието му едва когато грамадното космато тяло се озова на земята редом с нея. Тя видя страшната му муцуна, озъбена, отвратителна, в непосредствена близост до себе си.
Остър вик се изтръгна от гърдите й, когато лапата на звяра я сграбчи за рамото. После ужасните му зъби се насочиха към гърлото й. Но преди да я умъртви, антропоидът вече беше размислил.
Жените му останаха в племето. Той трябва да ги замени с други. Тази бяла неокосмена маймуна щеше да бъде първата от новото му домакинство. Той бързо я метна на гърба си и скочи на клона, готвейки за Джейн Портър участ, хиляди пъти по-лоша от смъртта.
Викът на негърката се чу само веднъж, заедно с вика на Джейн, защото, както си беше редно за всички критични моменти, Есмералда припадна.
Но Джейн Портър не загуби съзнание. Наистина страшната муцуна и зловонното дихание я парализираха. Но съзнанието й бе ясно и разбираше всичко, което става, докато звярът я носеше. Все пак тя не викаше и не се бореше. Беше решила да пази енергията си и силата на гласа си, защото мислеше, че я носят по посока към лагера и че ще може да извика за помощ.