Джейн свърна в гъсталака, опитвайки се бързо да тръгне в западна посока, за да заобиколи огъня.
Но скоро безплодността на опитите и стана очевидна и тя разбра, че едничката й надежда е да тръгне на юг, в посока към града. Трябваха й двадесет минути, за да излезе на пътя, но тогава е ужас установи, че и така не може да се спаси.
Тя все пак потича още малко, после се спря в пълен ужас, защото пред нея се издигаше огнена стена. Ивица пламък се беше откъснала от главното огнище на пожара и бе обхванала този малък участък от пътя в своите прегръдки.
Джейн разбра, че е немислимо да се промъкне през храстите. Опита се веднъж, но не сполучи. Сега ясно виждаше, че след няколко минути пипалата от север и юг ще се слеят в гъста маса от бушуващи пламъци.
Девойката падна на колене по средата на пътя и започна да се моли небето да й даде сили мъжествено да срещне съдбата си и да спаси баща й и приятелите от смъртта.
Тя и не помисли да се моли за своето спасение, твърде очевидно беше, че то е невъзможно.
Внезапно тя чу някой да я вика високо по име.
— Джейн! Джейн Портър! — гласът беше силен, но непознат.
— Тук, тук! — извика тя в отговор. — На пътя!
И тогава видя, че по клоните на дърветата се носи като катерица една огромна фигура.
Кълбата дим закриха фигурата, но след малко тя почувства как една огромна ръка я повдига някъде нагоре. Усети полъха на вятъра и допир на клони при бързото си летене напред.
Отвори очи.
Далеч под нея се разстилаха храсти и зеленина.
Гигантската фигура, която носеше Джейн, скачаше от дърво на дърво и й се струваше, че пак като насън преживява приключението, което се случи в далечната африканска джунгла.
О, ако това е същият човек, който тогава я носеше през гъстата зеленина на гората! Но това е невъзможно! И все пак кой друг на земята е толкова силен и ловък?!
Тя крадешком хвърли поглед на лицето, надвесено над нейното, и от гърдите й се откъсна слаба, уплашена въздишка.
— Любими мой! — шепнеше тя. — Не, това е предсмъртното бълнуване!
Думите й стигнаха до ушите на спасителя, защото лицето му светна в усмивка.
— Да, вашият възлюблен, Джейн. Вашият див, първобитен възлюблен, дошъл от джунглата да търси своята другарка, да търси жената, която избяга от него — добави почти свирепо той.
— Аз не избягах — прошепна тя. — Аз се съгласих да заминем, след като цяла седмица чакахме вашето завръщане.
Те вече бяха излезли от ивицата огън и той пое обратно към фермата.
— Защо не се върнахте тогава? — попита тя.
— Грижех се за Д’Арно. Той беше тежко ранен.
— Не знаех това. А те ме уверяваха, че сте се присъединили към вашето племе.
— Но нали вие не им вярвахте, Джейн?
— Не. Но как да ви наричам? Дори не зная името ви.
— Аз бях Тарзан от племето на маймуните, когато ме видяхте за пръв път.
Тарзан?! Значи ваша е била записката, на която на заминаване отговорих?
— Да. Чия можеше да бъде?
— Но тя не можеше да бъде ваша, защото беше написана на английски, а вие не знаехте този език.
Той пак се засмя.
— Това е дълга история. Аз бях написал това, което не можех да кажа, а Д’Арно още повече обърка работата, като ме научи на френски вместо на английски. Да вървим — добави той. — Седнете в колата ми и да настигнем баща ви, който е само на няколко минути пред нас.
Когато тръгнаха, той се обърна пред нея:
— Значи, когато пишехте в записката до Тарзан, че обичате другиго, сте имали предвид мен?
— Да — отговори простичко тя.
— Но в Балтимор ми казаха, че вие може би вече сте омъжена. Че един човек на име Кендлър ще се венчае за вас. Истина ли е всичко това?
— Истина е.
— Обичате ли го?
— Не.
— А обичате ли мен, Джейн?
Тя закри лицето си с ръце.
— Дадох дума другиму и не мога да ви отговоря.
— Вие ми отговорихте. Но сега ми кажете как се решавате да се омъжите за човек, когото не обичате?
— Баща ми му дължи много пари.
В паметта на Тарзан неочаквано изплуваха писмото и името на Робърт Кендлър, както и скръбта, за която тя намекваше и която тогава не можеше да разбере.
Той се усмихна.
— Ако баща ви не беше загубил това съкровище, бихте ли били принудена да удържите това свое обещание?
— Бих могла да го помоля да ми върне свободата.
— А ако откаже?
— Дала съм му думата си.
Една минута те мълчаха. Автомобилът бясно гълташе километрите по изровения и неравен път, защото огънят отново ги беше застигнал отдясно и трябваше да се постараят да му се изплъзнат.