А в същото време Ахмед Зек с всичките си хора яздеше към имението на Грейсток.
За Тарзан това пътуване беше непрекъснат празник. Цялата му цивилизованост беше само една обвивка, която той беше готов да хвърли на драго сърце при първия сгоден случай заедно с европейския си костюм, който му стягаше. Само любовта към жена му го задържаше в рамките на общоприетото. Европейският живот роди в него презрение към цивилизацията. Той ненавиждаше лицемерието на обществото. В него не откриваше друго освен стремеж към покой, комфорт и запазване на имуществото. Упорито отричаше, че най-прекрасното в живота — музиката и литературата — е могло да се развие на такава гнила почва. Напротив, настояваше, че е възникнало и се е запазило въпреки цивилизацията и независимо от нея.
— Покажете ми един страхлив и самодоволен дебелак, сътворил нещо прекрасно и идеално — казваше той. — Всичко светло в човешкия ум и сърце се е родило в звъна на оръжието и в борбата за живот, в лапите на нуждата и глада, пред лицето на смъртта и опасността.
И Тарзан винаги с особена радост се връщаше към природата, така както всеки мъж се връща към дълго мечтана среща с любима жена.
Вазирите бяха далеч по-цивилизовани от него. Те варяха месото, преди да го изядат, и се отвращаваха от много неща, които Тарзан смяташе за превкусни.
Робувайки на лицемерието, прямият и смел Тарзан не се осмеляваше да дава свобода на желанията си, срамувайки се от своите воини. Той ядеше отвратителното пушено месо, а би предпочел сурово и прясно. Убиваше дивеча от засада с копие и стрела, а му се искаше да се хвърли върху него и да забие силните си зъби в шията му. Онова, което изпитваше като смътно желание, прерастваше в силен зов на плътта. Той жадуваше за гореща кръв на току-що убито животно, мускулите му желаеха битка с могъщи противници, битка на живот и смърт.
III
Гласът на джунглата
Беше нощ. Тарзан лежеше в четириъгълната, изплетена от бодливи лиани колиба, която донякъде го запазваше от нападението на дивите зверове. Край горящия огън пред нея стоеше на стража един войн вазир. В тъмнината проблясваха жълти, огнени очи.
Беше минал повече от час, а Тарзан продължаваше да се върти в леглото си от суха трева и не можеше да заспи. Ревът на дивите обитатели на джунглата звучеше в ушите му и вълнуваше сърцето му. Той стана и безшумно отмести стената на колибата. Пред него блеснаха чифт жълти очи. Тарзан скочи на най-близкото дърво. С огромния си излишък от физическа сила той заподскача от едно дърво на друго. Изкачи се на върха на едно от тях. Там луната осветяваше пътя му, а от лекия ветрец листата шумоляха. Той се спря и вдигна ръце към луната. Викът на маймуната самец беше готов да се откъсне от гърдите му, но той го задържа, страхувайки се да не изплаши своите вазири — дивият призив на техния стопанин им беше добре известен.
Тарзан започна да се движи по-бавно, като предпазливо дебнеше по клоните. Той търсеше дирите на плячка. Слезе на земята и се озова в непрогледната тъмнина на джунглата. Светлината на луната не проникваше през листака. Дърветата на това място растяха така гъсто, че Тарзан трябваше да се провира между стъблата. От време на време се навеждаше и подушваше земята с нос. Имаше много дири от разни животни. Между тях той намери прясна следа от елена Бара. Устата му се напълни и глух рев се откъсна от гърдите му. Изкуствената сдържаност изчезна и Тарзан отново стана първобитният човек и ловец.
Той вървеше, съобразявайки се с полъха на вятъра и водейки се от миризми, недоловими за сетивата на обикновения човек. Веднъж попаднал на еленовата следа, я следеше с настървение и дори сладкият и тръпчив мирис на глигана Хорта не го отклони от нея.
Тънкото обоняние на Тарзан го предупреди, че Бара е наблизо. Той пак се покачи на дърветата и продължи пътя си по долните клони, откъдето беше по-лесно да се следи плячката. Настигна Бара на обляна от лунна светлина поляна. Промъкна се безшумно и се озова непосредствено над него. Сърцето му беше препълнено с дива радост. За кратък миг увисна на клона, а после се хвърли върху животното.
Под тежестта на човешкото тяло еленът падна на колене и преди да успее да се вдигне, острият нож се заби в сърцето му. Тарзан скочи върху трупа на жертвата си, за да ознаменува победата си с тържествуващ вик, но в същата минута вятърът донесе нещо, което го накара да се спре. Застанал нащрек, той се вглеждаше натам, откъдето духаше. След минута високата трева се разтвори и лъвът Нума величествено излезе на поляната. Като стигна до средата, Нума се спря и впери поглед в щастливия ловец. Глух рев се откъсна от устата на Тарзан. Нума отвърна със същото, но не мръдна от мястото си. Тихичко поклати опашка, като не сваляше поглед от Тарзан. А човекът маймуна спокойно клекна до трупа на елена и отряза голям къс месо от задницата му. Нума беше в пълно недоумение. Пред него стоеше същество, по вид и по мирис прилично на човек, но напомнящо му на грамадните космати противници, с които понякога мереше сили. Затова той стоеше на мястото си, без да смее да мръдне, въпреки че гладът и мирисът на месо го дразнеха.