Христо Ботев
Тая нощ сънувах…
Букурещ, 9 майа
Тая нощ сънувах такъв страшен сън, какъвто не са сънували ни Фараон, ни Навохудоносор, ни Настрадин ходжа. Ако бях и аз някой Фараон, кой знае какви гладни години и какви мъки на тоя и на оня свят щеше да ми предскаже сънотълкувателят на нашата сляпа екзархия, целомъдреното „Право“, което за целомъдрието си два пъти е вече туряно в тъмница от любовницата на Генович ефенди, сир. турската цензура. Но слава богу и дяволу, че съм се родил и аз син на българския израил, та мога и сам да си тълкувам барем своите сънища, ако и да се не отличавам с някакво особено целомъдрие към любовниците на Геновича.
Сънувах, че отидох в Цариград, градът на кучетата и столицата на султана. Щом излязох из българския вапор (български — някому цървулите!) — на скелята видях човек, че седеше на камък гробен, под безплодни тръни — плачеше и четеше в псалтиря „Не яде ми се! И не ща да ям!“ На тръните беше си покачил той гуслата, гайдата и веселушката, а по себе си дюняа кадар1 звънци.
— Кой си ти? — попитах аз плачущият израил на бреговете босфорски.
— Афоресаният от восточната церква, проклетият от схизматическата екзархия и наказаният от великият монгол — редакторът на „Македония“ — проплака тоя Еремия, който от детинство още е привикнал да се оплаква като вдовица …
— Ами тия звънци що щат по тебе?
— Накачил съм се, за да ми се смеят и кучетата, както ще се смеят и на цял български народ.
— А-а! за в. „Право“ и в. „Турция“ искаш да кажеш?
— Не! Не! — проплака той. — За тия кучета, за които ще излезе министерско решение да се скопяват…
— Тъй ли?! — помислих си аз и тръгнах след своя Мефистофел, който беше метнал вече на самаря си човалчето ми и бързаше да ме заведе при кучетата.
Като човек политик, разбира се, аз исках да обиколя държавата на турските едноплеменници и да видя какво впечатление е направило на тях „безкучешното“ решение на правителството да скопява сичко, що лае и гложде кокали. Аз знаех още от онова време, когато се издаваше „Гайдата“ и когато Малкото Славейче пишеше в нея за цариградските кучета, че от сичките племена и народности, що населяват Османската империя, кучетата захващат най-почтеното място в социално и административно отношение и се ползуват пред владетелното племе с по-големи права, отколкото другата рая, която има патриарси, екзархи и сякакви хахамбашии2; а в Цариград това племе е основало нещо като република, разделена на махали, и сяка махала има свой особен президент — който се избира по достойнство, а не по богатство и влияние, както се избират нашите градски и селски чорбаджии, или както Дорчо и Григорчо попят попове. Между тези общини има договор, в мирно време ни един гражданин да не минува из една махала в друга, и това не е за някакъв кучешки инат, а с цел да не стане някак си кучешката република такава, като на французите, сир. да не стане президент някое властолюбиво куче, което да направи изведнъж някаква германска или турска империя. Съзнали, види се, и кучетата, че като влезе властта в ръцете на едно куче, то сичките други трябва да му станат роби. При такива учреждения, разбира се, че личната свобода и свободата на словото и съвестта са напълно обезпечени за кучетата в Османската империя. Искате ли примери? Тръгнете някоя нощ из Цариград без фенер — или и с фенер! — да се повеселите, да попеете и да вкусите от хубостите и миризмата на султанската столица, та вижте: няма ли да осъмнете в магарешкия рай? — а кучетата по цели нощи ходят с любовниците си без фенери, с лаене и виене възпяват свободата си и псуват и царят, и месечината му. Освен това нека в Цариград да те награди някой с плесница, да те гости с някой нож по главата, пък иди ако щеш и при министърът на юстицията, та виж, освен едно „хата олмуш“3 ще добиеш ли нещо друго, а докачи честта на някой сокашки гражданин или го побезпокой някак от леглото му, то стига да позаквичи малко тоя републиканец и да възвие очи към някой свой едноверец, — виж не става ли секи турчин справедлив като Мидхата и не подскокнова ли жена ти…
„Но тежко и горко вече и на кучетата! Турските реформи достигнаха и до техните детродни удове и утре тия свободни сокашки граждани ще станат вече евнухи и ще бъдат пръснати за слуги из харемите“ — мислех си аз, като сънувах, че вървях из първата кучешка държава, в която, види се, не беше се още чел височайшият хат4 за скопяванието, та повечето граждани лежаха на слънце като бейове.
Влязох в друга държава. Тука няколко пропагандиети от другите махали, с навирени нагоре опашки, сновяха насам-нататък и шепнеха на братята си нещо под опашките им. В знак на съгласие сички показваха зъбите си. „Агитация, заговор срещу династията на Османа“, помислих аз, като видях и двама шпиони, преоблечени в кучешки дрехи, че се увираха да подушат, що си говорят кучетата под опашките.