— Я да видим, всяка игра е петнайсет долара, нали? Искаш ли този път ти да направиш началния удар, Хари?
Джордан отметна глава и се разсмя.
— Току-що ни преметнаха, Хари — потупа го по рамото той.
Пета глава
Джордан я наблюдаваше. Кейси мълчаливо четеше откъси от бележките му. Оставаше смълчана вече повече от двайсет минути. Имаше нещо необяснимо в начина, по който умееше да изключва и включва енергията си. Интригуваше мисълта му повече от всяка друга жена досега. Когато й задаваше директен въпрос за нея самата, тя отвръщаше любезно, но най-често заобикаляйки конкретния отговор. Разкриваше много малко неща за Кейси Уайът.
Какви ли тайни блуждаят из тази нейна глава? — питаше се той. Какво е това, което не ми казва, когато привидно изглежда, че изрича всичко, което й хрумне? И защо толкова държа да го узная докрай? Джордан я изгледа намръщено и си помисли за промените, които вече бе внесла в живота му.
Сега в къщата живееше дете. Имаше смях, шум и вълнение. Колко време беше оставил нещата просто да се носят по течението? През трите години, откакто Алисън живееше с него? И колко време преди това?
Беше оставил воденето на домакинството — и отговорността за племенницата му — почти изцяло в ръцете на майка си. Така беше по-лесно. По-лесно, повтори си наум. Животът му като цяло беше по-лесен, преди Кейси да прекрачи входната врата. Чувстваше се доволен. И едва сега си даваше сметка, че също като Алисън беше отегчен. Хари го бе нарекъл изнервеност. Нямаше кой знае каква разлика. Никой в къщата не беше останал незасегнат от пристигането й.
Майка му. Джордан отново се навъси и измъкна пура. Биатрис вече беше подхвърлила няколко деликатни оплаквания. Но пък той още преди години се беше научил да не обръща внимание на забележките на майка си. Откакто се помнеше, Биатрис винаги е била заета със своите комитети, със своите дизайнери и обеди. И двамата с брат му бяха прехвърлени на множество бавачки и възпитатели. Джордан го беше приел. Сега обаче се питаше дали бе постъпил правилно, като повери възпитанието на Алисън в нейните ръце. По-лесно е, помисли си отново. Но лесно често далеч не означава правилно. Очевидно бе дошло време да погледне по друг начин на нещата. Още веднъж внимателно се вгледа в Кейси. На доста неща.
— Много си възприемчив, Джордан — обади се Кейси и побутна очилата на носа си.
— Така ли мислиш? — Някога щеше да се съгласи, но сега започваше да се пита колко неща бе оставил да минат така покрай него.
— Тук много добре си обяснил подбудите на героя си. Направено е много красиво. Завиждам ти.
— Завиждаш ми? — дръпна дълбоко от пурата. — Защо?
— За думите, Джордан — вдигна поглед към него и му се усмихна. — Завиждам ти за думите.
— Забелязах, че и ти имаш значителни запаси от тях.
— Купища — съгласи се тя. — Но никога не бих могла да ги подредя по този начин. — Джордан виждаше как погледът й бяга по страниците, докато продължава да чете ръкописа. — За да задълбочиш още повече този раздел, би трябвало да разбереш родовите взаимоотношения в индианската култура — отбеляза тя.
— Семейството — отрони почти на себе си Джордан и си помисли за своето.
— Да. В много племена родствениците са раздавали публично правосъдие. Нарушителите често били отлъчвани. Това е било равносилно на екзекуция, тъй като неприятелските племена почти сигурно убивали отлъчените индианци.
— Един баща би изпратил сина си на смърт?
— Честта, Джордан. Това са били хора на честта и гордостта. Не го забравяй. — Сгъна крака под себе си и преплете пръстите на ръцете си. — Убийството се е смятало като вредно за цялото племе. Отлъчването е било обичайно наказание. Не е много по-различно от това, което правим днес. Поведението между родственици често се е определяло от строги норми.
— Кейси?
— Да?
— Може ли да ти задам един личен въпрос?
Тя вдигна рамене и застана нащрек.
Стига да не съм длъжна непременно да отговарям. Той за момент се загледа в пепелта на върха на пурата си.
— Защо стана антрополог?
— Това личен въпрос ли го наричаш? — усмихна се тя. — Всъщност е много просто. Изборът се свеждаше до това или състезател по ролкови кънки.
Джордан въздъхна — пак ще извърти въпроса.
— Един Господ знае защо, но все пак ще попитам — какво общо имат състезанията по ролкови кънки и антропологията?
— Казала ли съм, че имат? — Свали очилата си и ги залюля лениво на рамката. — Мисля, че не. Просто ти казах какви бяха двете ми възможности за професионален избор. Отказах се от ролковите кънки, защото е опасна професия. Всички онези тела, които се блъскат едно в друго, а пък настилката е доста твърда. Не мога да понасям болка.