— И антропологията беше логичната алтернатива?
— За мен. — Загледа се в него за момент. — Знаеш ли, че гънките на бузата ти стават по-дълбоки, когато се усмихваш? Страшно съблазнително.
— Желая те, Кейси.
Очилата спряха да се люлеят.
— Да, Джордан, знам го.
— И ти ме желаеш.
Съвсем ясно почувства пулсиращото желание, все едно че се намираше в прегръдките му и устните му докосваха нейните.
— Може и така да е. — Отново сведе очи към записките и започна да ги подрежда.
— Кейси? — Погледът й се върна на него. — Кога?
Знаеше за какво я пита. Изправи се, неспособна да остане седнала.
— Не е толкова просто, колкото си го представяш, Джордан.
— Защо?
Кейси се извърна и се загледа през прозореца. Защото съм влюбена в теб, каза си наум. Защото ще ме нараниш. Защото се боя, че няма да мога да си тръгна, когато всичко приключи. Пусна ли те веднъж, няма да има връщане назад.
— Джордан — изрече тихо, — казах ти, че не мога да понасям болка.
— Мислиш, че ще те нараня?
Долови изненадата в гласа му и опря чело на стъклото.
— О, Господи, знам, че ще го направиш.
Когато ръцете му докоснаха раменете й, усети как мускулите й се напрягат.
— Кейси — лекичко опря устни във върха на главата й. — Нямам намерение да те наранявам.
Болката вече се зараждаше и разрастваше.
— Намерение ли, Джордан? — Гласът й звучеше глухо. Усещаше сълзите в него. — Не, не мисля, че става дума за намерение, но това няма да попречи. — Пръстите му се плъзнаха, за да помилват шията й. Кейси почувства как губи контрол. — Моля те, Джордан, недей! — Понечи да се отдръпне, но той я извърна с лице към себе си.
Внимателно се вгледа в нея, свъсил вежди. Повдигна палец и изтри една сълза от миглите й.
— Защо плачеш?
— Моля те, Джордан — тръсна глава Кейси. Разбираше, че губи. — Не мога да се понасям, когато се държа като глупачка. — Собствените й чувства бяха прекалено силни. А очите му бяха твърде откровени и настоятелни. Усещаше как опората под нея се изплъзва, как я връхлитат копнеж, страст и страх. Наближаваше моментът, когато няма да й остане друг избор, освен да му отдаде чувствата си — без задръжки. — Пусни ме! — Опита се да се овладее. — Тази сутрин ти дадох достатъчно.
— Не — улови я по-здраво той. — Не е достатъчно. Не и докато не ми обясниш защо като че ли се разпадаш пред очите ми.
— Да ти обясня! — отметна главата си с внезапна ярост. — Не съм длъжна нищо да ти обяснявам. Защо да съм длъжна?
— Смятам — бавно изрече той, — че по-правилният въпрос е защо да не си?
Заболя я и гневът й се разрази, за да я предпази.
— Как можах да кажа, че си възприемчив? Как съм могла да си го помисля, след като не виждаш онова, което ще ти избоде очите? Влюбена съм в теб! — Дъхът й спря от изненада и ужас. Двамата се взираха един в друг, разтърсени от думите. — Не исках да кажа това — тръсна глава Кейси и се опита да се измъкне. — Ядосах се. Не исках да кажа това. Пусни ме, Джордан!
— Не — разтърси я, за да я накара да престане да се дърпа. Очите, които се взираха в нейните, бяха тъмни и напрегнати. — Мислиш ли, че можеш да ми кажеш такова нещо и после да си тръгнеш? Добре, не си искала да го кажеш — продължи бавно, — но истина ли е?
Вече нямаше сълзи. Ядът ги беше пресушил.
— И ако кажа не?
— Няма да ти повярвам.
— Значи въпросът е риторичен, нали? — Отново се опита да се издърпа, но той я задържа на място.
— Не се опитвай да се измъкнеш от мен сега. Няма да стане.
— Джордан! — Гласът на Кейси отново бе спокоен. — Какво искаш от мен?
— Не съм сигурен. — Разхлаби хватката си, внезапно осъзнавайки, че вероятно й причинява болка. — Влюбена ли си в мен, Кейси? — Тя понечи да отрече, но той поклати глава. — Не. Погледни, ме и ми кажи.
Кейси пое дълбоко дъх.
— Обичам те, Джордан. Но това с нищо не те обвързва. Знам, че на някои хора не им е приятно да бъдат обичани, но не го разбирам.
— И просто така?
— Просто така — потвърди тя и се усмихна. Беше се освободила от товара на мълчанието. — Не се мръщи, Джордан. Да бъдеш обичан е лесно. Трудното е да обичаш.
— Кейси! — Поколеба се. Беше го развълнувала и смутила и вече не беше сигурен какво изпитва. — Не знам какво да ти кажа.
— Тогава е най-добре нищо да не казваш. — И на двамата не ни е лесно, помисли си тя и се опита поне малко да заглади нещата. — Джордан, бих искала да ти обясня. Ще го направя по-добре, ако не ме докосваш. — След миг той я пусна и тя отстъпи назад. Отсъствието на физически контакт й помагаше да овладее нервите си. — Казах, че те обичам. Може и да е грешка, но вече стана. Искам да го приемеш така, както е. — Виждаше, че не я разбира. Свободно изразените чувства винаги бяха трудно разбираеми. Как би могла да му обясни нещо, което сърцето й бе приело въпреки възраженията на разума? — През целия си живот — продължи на глас — са ме учили, че да даваш обич и да изразяваш обичта си не е въпрос на избор, а на задължение. Моля те, просто го приеми и не ми задавай повече въпроси сега.