— Джордан?
— Да? — Преди да успее да се овладее, ръцете му посегнаха да я помилват.
— Напълно забравих за балдахина. Не е ли странно?
Сведе поглед надолу и видя искриците смях в очите й.
Всички съмнения и напрежението се изпариха от съзнанието му, докато отвръщаше на усмивката й. Не може да й устои.
— Излекува се от клаустрофобията?
— Напълно — претърколи се върху него тя. — Но един учен винаги изпробва теорията си няколко пъти. Би ли се съгласил да дариш тялото си за експериментите?
— Абсолютно — притегли устните й към своите той.
Шеста глава
— Скитащите племена от високите равнини живеели почти изцяло от бизоните. Не се занимавали със земеделие и почти не ходели на риболов. — Кейси се прозя и се облегна на стола. — Извинявай — усмихна се към Джордан, — снощи си легнах късно.
Непринуденото й поведение тази сутрин не беше преструвка. Чувстваше се съвсем спокойна. Беше му казала, че го обича, беше потвърдила думите си с действия и за нищо не съжаляваше. Напрежението, което изпитваше преди, идваше от старанието да се пребори със собствените си чувства и да прикрива истината.
— Чудя се, Джордан, дали не бих могла за момент да се откажа от принципите си и да позвъня за още малко кафе. — Отново се прозя.
Той я изгледа как се протяга дълго и доволно.
— Не харесваш прислугата, нали?
— Разбира се, че ги харесвам — подпря се с лакти на свитите си крака Кейси. — Това, което не ми харесва, е да разполагам с такава. Та за онова кафе, Джордан, бих го направила и сама, но Франсоа не обича никой да се мотае из кухнята му.
— Защо не ти харесва да имаш прислуга?
— Джордан, не бих могла да водя сериозен философски разговор след само три часа сън. — После въздъхна, защото той продължи да я гледа настойчиво. — Какъв цвят са очите на Милисънт?
— Какво общо има това, по дяволите?
— Само за да докажа, че хората рядко обръщат внимание на тези, които ги обслужват. В колежа сервирах в едно заведение и…
— Била си сервитьорка?
— Защо, това изненадва ли те?
— Направо ме смайва — усмихна се насреща й той. — Не мога да си те представя да носиш табли и да попълваш заявки.
— Бях страхотна сервитьорка — нацупи се тя и избута очилата на носа си. — Какво се опитвах да ти кажа?
— Кога?
— Как може да си толкова остроумен и досаден тази сутрин, след като и ти не си спал повече от мен?
Усмихна се на думите й и същевременно стана и се приближи към нея.
— Защото, докато си седях и слушах изчерпателната ти лекция за арапахите и различните равнинни племена, си мислех, че единственото нещо, което най-много ми се иска да направя, е отново да те любя. — Издърпа я да стане. — Точно сега.
Прие целувката с доволно мъркане. Единственото й разочарование идеше от невъзможността тази сутрин да се събуди до него. Но трябваше да мислят за Алисън. Изминалата нощ, мислеше си, докато устните й се сгорещяваха под неговите, бе твърде кратка. А следващата нощ е все още твърде далеч.
— Не мисля, че ще свършим кой знае колко работа по този начин — прошепна тя.
— Няма да вършим изобщо никаква. — Джордан смъкна очилата от лицето й и ги остави на бюрото зад себе си. — Ела!
— Къде?
— Горе. — Вече я теглеше към вратата.
— Джордан! — засмя се Кейси и дръпна ръката си. — Часът е единайсет сутринта!
— Без десет — поправи я той, като стрелна с поглед часовника, докато преминаваха през салона.
— Джордан, не го мислиш сериозно.
— Кажи ми го пак след половин час — побутна я нагоре по стъпалата. — Алисън е на училище, майка ми е на едно от прословутите си комитетски събрания, а аз те желая. — Отвори вратата към неговата стая. — В моето легло.
Беше впримчена в прегръдките му. Желанието му не можеше да се отрече. Вече се чувстваше замаяна от него. Устните му сякаш изгаряха от копнеж.
— Джордан — успя да си поеме дъх Кейси, когато устата му потърси гърлото й. — Изобщо не сме сами.
— Не виждам никой друг — прошепна той, докато обхождаше с устни ухото й.
Тя простена и се опита да запази равновесие.
— По това време из цялата къща има прислужници. — Притегли я към себе си за кратка и силна целувка, после я пусна. Кейси усети как земята се разлюлява.
С две крачки Джордан се озова до телефона. Вдигна слушалката и натисна единия бутон, без да откъсва очи от нея.
— Джон, дай почивен ден на персонала. Да, на целия персонал… Веднага… Няма защо. — Върна слушалката и й се усмихна. — Сега петнайсет човека ще ми бъдат много благодарни.
— Шестнайсет — поправи го Кейси. — Благодаря ти, Джордан.