— Кейси! — Целуна страната й, без да е сигурен какво се кани да изрече. Чувството, което го изпълваше, беше съвсем ново за него. На рамото й имаше белег и той вдигна глава, за да го погледне още веднъж. Беше малък и блед и отговаряше на отпечатъка от пръста му. Това го ужаси. Доколкото знаеше, никога преди не беше оставял белези по жена.
— Какво има? — Кейси забеляза изумлението в погледа му и го проследи. Усмихна се слабо, когато забеляза синината. — Имаш силни ръце — отбеляза тя.
Очите му се взряха в нейните. Беше му ужасно трудно. Не намираше никакво извинение. Внезапно си припомни израза на лицето й, когато му каза, че ще я нарани.
— Кейси — тръсна глава. — Не искам да ти причинявам болка.
— Джордан! — Схвана по-дълбокия смисъл в думите му и надигна глава до лицето му. — Знам, че не искаш. — Щом той се претърколи по гръб, тя го последва и положи глава върху рамото му. — Не мисли за утрешния ден — прошепна. — Нека се наслаждаваме на днешния. Това е достатъчно.
Придърпа я по-плътно, намествайки я в извивката на тялото си. Днешният, помисли си наум и затвори очи.
— Уморена си. — Беше доловил умората в гласа й.
— Спомена нещо за легло — отвърна Кейси, но беше доволна да остане там, където вече се намираше. Близо до него.
Изправи се и преди тя да успее да протестира, я вдигна на ръце.
— Трябва да поспиш малко.
— Когато я положи на леглото, Кейси протегна ръце.
— Ела и ти да поспиш.
Джордан отметна покривката на леглото и я притегли в ръцете си.
Вече беше късно следобед, когато Кейси се събуди. Спомняше си, когато Джордан я напусна, като настоя тя да остане да спи. Беше го притеглила за една целувка, която доведе до нова любовна буря. Погледна часовника му и установи, че е изминал повече от час, откакто той бе излязъл.
Мързеливка, каза си и се протегна. Ако още беше при нея, никак нямаше да й е трудно да се обърне на другата страна и отново да заспи. Представи си го как седи долу в кабинета и работи. А и нея я чака работа, напомни си Кейси. Измъкна се от леглото и се облече.
По средата на стълбите чу Алисън да се упражнява на пианото. Този път беше Бетовен. Прекрасна пиеса, изпълнявана без интерес. Спря се на вратата и се загледа. Свири по задължение, помисли си със съчувствие.
— Знаеш ли, че Бетовен е бил смятан почти за революционер в своето време? — Главата на Алисън рязко се вдигна при гласа на Кейси. Очакваше да го чуе още откакто се беше върнала от училище. Кейси се усмихна и се приближи до нея. — Музиката му е изпълнена с мощ.
Алисън сведе поглед към пръстите на ръцете си.
— Не и когато аз я свиря. Чичо Джордан каза, че спиш.
— Така беше — помилва с ръка косите й тя. — Свириш много добре, Алисън, но не влагаш чувство.
— Важно е да имаш добра основа с класиците — заяви Алисън.
Кейси сякаш чу Биатрис зад тези думи и едва сподави въздишката си.
— Музиката е едно от най-големите удоволствия в живота.
Алисън сви рамене и навъсено изгледа нотите.
— Не мисля, че обичам музиката. Възможно е да съм музикален инвалид.
Този път Кейси трябваше да потисне усмивката си.
— Това може да се окаже проблем. — Изведнъж й хрумна една идея. — Почакай за минутка!
После бързо изскочи от стаята. Алисън тежко въздъхна и се върна към Бетовен. Продължаваше да се бори с нотите, когато Кейси се върна.
— Това е една моя добра приятелка — обяви Кейси и остави калъфа с китарата. — Много приятна компания — продължи, докато изваждаше очукания инструмент. — Много добре понася пътуването, за разлика от мен. — Усмихна се на Алисън и със задоволство отбеляза, че е привлякла вниманието на момичето. — Мога да я нося по време на разкопки или при някой курс лекции, което я прави по-практична от пианото. Имам нужда от музика. — Докато говореше, започна да настройва китарата. Алисън се приближи, за да погледне по-отблизо. — Тя ми помага да се отпусна, доставя ми удоволствие, успокоява нервите ми. Освен това е хубаво да свириш и така да помагаш и на някой друг.
— Никога не съм се замисляла по този начин — протегна ръка Алисън и докосна грифа на китарата. — С това нещо не можеш да свириш Бетовен.
— Така ли? — Припомняйки си по памет, Кейси започна да свири откъса, който Алисън упражняваше.
Очите на детето се разшириха от учудване. Клекна, за да може да наблюдава по-внимателно.
— Не звучи същото.
— Инструментът е различен. — Кейси спря и улови брадичката й. — Усещането е различно. Музиката се ражда във всякакви форми, Алисън, но винаги си е музика. — Защо никой не отделя време да разговаря с това дете? — запита се Кейси. То попива думите като гъба.