Бил е блестящ млад адвокат. В пресата се вдигна голям шум, когато загина. И жена му… Джордан се напрегна да си припомни какво беше чел и чул преди седемнайсет години. Жена му също била юрист. Двамата отворили заедно юридическа кантора — нещо, което семейството му не посрещнало с особен ентусиазъм.
— Спомням си, че четох за злополуката — проговори на глас. — А после нещичко и за делото за настойничество. Майка ми и баща ми го обсъждаха понякога. Тя познава леля ти. Имаше доста публикации.
— Естествено — вдигна едното си рамо Кейси. — Богата политическа фамилия спори за дете с доктор от забутаната провинция. Какво по-добро за пресата?
Джордан долови горчивата нотка, която се прокрадна в нехайно подхвърлените думи.
— Разкажи ми, Кейси.
— Какво има да се разказва? — Искаше да стане, но ръката му я задържаше до себе си. Държеше я нежно, но здраво. — Делата за настойничество са гадни и ужасни за детето, което е замесено.
— И двамата ти родители са били юристи — вметна Джордан. — Със сигурност са били подготвили завещания, в които да посочат законния ти настойник.
— Разбира се — дядо ми. — Кейси поклати глава. Как успяваше само с две-три думи да изтръгне толкова много от нея? Никога и с никого не беше обсъждала този момент от живота си. — Завещанията могат да се оспорват, особено когато разполагаш със страшно много пари и страшно много власт. Тя ме искаше не заради мен самата, а защото името ми беше Уайът. Разбирах го дори още когато бях на осем. Никак не беше трудно. Никога не беше одобрявала майка ми. Родителите ми се запознали като студенти в юридическия университет. Било е едно от онези мигновени влюбвания. Само след две седмици се оженили. Леля ми никога не му прости, че се е оженил за непозната студентка по право, попаднала в Джорджтаунския университет единствено благодарение на стипендията си.
— Каза, че през първата година си живяла между дядо ти и леля ти. Какво имаше предвид?
— Джордан, всичко това беше преди много време…
— Кейси! — прекъсна я той и извърна лицето й към себе си. — Разкажи ми!
Пак се намести на рамото му и затвори очи. Напрежението отново владееше мускулите й.
— Когато леля ми заведе дело, нещата загрубяха. Имаше репортери. Идваха в училище, в къщата на дядо. Леля ми нае детективска агенция, за да докажат, че не се грижи за мен както трябва. Във всеки случай аз много трудно го понасях. Дядо реши, че може да ми е по-лесно, ако поживея за малко при леля ми. Така би могло да се премахне част от напрежението, а и аз може би щях да реша, че искам да живея с нея. Тогава го намразих заради това, че ме отпрати. Помислих, че не ме иска. Изобщо не ми мина през ума, че за него това е най-тежкото нещо, което някога е правил. Бях единственото, което му беше останало от майка ми. — Джордан видя как прокарва пръст по златната халка, която носеше. — Леля ми имаше красива къща в Джорджтаун. На трийсет и пета улица. Беше с високи тавани и във всяка стая имаше камина. Ценни антики и севърски порцелан. Имаше колекция от порцеланови кукли и черен иконом, когото наричаше Лоурънс. — Кейси отново понечи да стане. Трябваше да се движи.
— Не — задържа я до себе си Джордан. — Седни! — Знаеше, че ако стане, ще намери начин да се измъкне и да не му разкаже нищо повече. — Какво стана?
Купи ми муселинени роклички и лачени сандалки и ме показваше навсякъде. Записаха ме в частно училище и ми даваха уроци по пиано. Бяха най-нещастните мигове в живота ми. Още не бях се съвзела от смъртта на родителите си, а леля ми беше много далече от майчинските чувства. Тя искаше един символ — племенница, кротко дете, което да може да облича и да показва на приятелите си. Чичо ми отсъстваше през повечето време. Беше доста приятен, предполагам, но зает със себе си. Или може би не е съвсем точно — имаше много и сериозни задължения. Никой от двамата не можеше да ми даде онова, от което имах нужда, а и аз не можех да им дам това, което търсеха. Задавах неприятни въпроси.
Джордан лекичко се разсмя и я целуна по слепоочието.
— Обзалагам се, че е така.
— Тя искаше да ми наложи калъп, а аз отказвах да вляза в него. Наистина е съвсем просто. Бях заобиколена от красиви неща, които не биваше да пипам. В къщата идваха разни интересни хора, с които не биваше да разговарям, освен, за да отговарям, когато ме попитат „Да, сър“ или „Не, мадам“. Чувствах се като в клетка.