Маркизът бе доведен брат на майката на Джон и бе наследил английската си титла именно от тази страна на рода.
А Джон бе единственият му жив роднина. С други думи, негов наследник.
Но на маркиза, въпреки типично френския му темперамент и склонността, да отминава снизходително слабостите на младостта, съвсем не му бе лесно да свикне с мисълта, че единственият продължител на рода е човек като Джон. Не можеше да се отрече, че Джон е пълен прахосник и никога дори не се опитва да си даде вид, че се стреми към нещо по-сериозно.
И въпреки това този мил човек, вуйчо му, истински обичаше младия лорд, макар и да се бе отчаял, че Джон някога ще го дари с наследник.
Напоследък маркизът бе склонен дори и на незаконороден наследник, но в това отношение Джон бе изключително внимателен. Както и много вещ. Все още на прага на негова светлост не се бе появило никакво извънбрачно детенце със Секстънова кръв.
— О! Ами това е Джон! Явно е дошъл да види нашата Хлое — Графиня Фонболар се усмихна топло на лорда.
— Охо! Знаех си, че няма да се забави дълго — маркизът говореше английски със силен френски акцент.
— Не е ли красавица, Джон? Та аз едва я познах! — Морис намигна на графинята. — А и как иначе? Всички жени от рода Фонболар са красавици.
Графинята потупа рамото му с ветрилото си.
— Хайде, Морис, как може да си такъв ласкател… Но поне за това съм съгласна с теб: Хлое е разцъфнала.
— Благодаря ти, гранмер2 — мило отвърна Хлое. — И на теб, Морис.
Хлое застана до тях долу и невинно погледна лорд Секстън, който все още стоеше насред стълбището и едва се сдържаше да не избухне.
— Струва ми се, че съвсем скоро трябва да организираме бала, когато ще се появиш в обществото, ангелчето ми.
Ангелче ли? Джон погледна графинята, невярващ на ушите си.
— И без това вече толкова го отлагаме — баба й подсуши очи с напарфюмираната си кърпичка. — Скоро тя ще ни напусне, Морис. Как ли ще понеса тази раздяла?
Графинята страшно обичаше да драматизира нещата. Хлое се постара да не се разсмее, когато видя как, съвсем според очакванията й маркизът прегърна баба й и я потупа утешително по гърба. Отлично знаеше, че сега Морис ще сподели с тях някоя френска житейска мъдрост.
И репликата му не се забави. С типично френско свиване на рамене маркизът рече:
— Такъв е животът, mon amour. Не можем да се противопоставим на природата.
Устните на Хлое потрепнаха, когато тя едва потисна смеха си. В този момент очите й срещнаха погледа на Джон. Въпреки че още й бе ядосан, нещо в изражението му подсказа, че и на него му е забавно да ги наблюдава.
Както винаги, баба й се съвзе удивително бързо, а от сълзите й не остана и помен. Графинята бе приела фразата c’est la vie за личен девиз.
— Да, наистина защо трябва да се разстройваме в този празничен ден, и то когато вече би трябвало да обядваме? — като се извърна, тя хвана маркиза под ръка. — Хайде, Джон сервирано е и за теб.
Джон бавно и колебливо слезе по стълбите.
— Откъде разбрахте, че ще дойда?
Морис многозначително повдигна едната си вежда.
— Хо-хо!
Джон го погледна намръщено.
Маркизът не можеше да се излъже в преценките си. Затананика някаква глупава френска песничка и поведе графинята към трапезарията.
Джон дочу част от текста й. Ставаше въпрос за мишка, която изяла котка. Пълни глупости.
— Влизаме ли, Джон? — любезно попита Хлое.
Поведението й не можеше да заблуди виконта нито за миг. Тази кокетка имаше наглостта дори да изпърха невинно с мигли.
Той си пое дълбоко дъх и бавно издиша.
— Да знаеш, още не сме приключили с въпроса.
— О, надявам се. Та аз тъкмо го повдигнах — измърмори тайнствено Хлое и го хвана под ръка.
— Хм. Точно от това се опасявах.
Докато я водеше към трапезарията, той два пъти се опита да я препъне.
Когато влязоха в трапезарията, мъжът, познат на всички просто като Дитер, вече се бе разположил на масата.
Което не изненада абсолютно никого.
Въпреки склонността си да заспива най-ненадейно и по всяко време, този странен човек не пропускаше нито едно хранене.
Казано простичко, Дитер бе смятан от всички за член на семейството, макар никой да не знаеше точно на чие семейство. Той бе заедно с тях толкова дълго време, че бе съвсем естествено всички да го смятат за нечий роднина.
Дитер поздрави лорд Секстън с обичайното си изсумтяване. Това бе един от двата възможни негови отговора, другият бе просто да се втренчи пронизително.