— Какво ще кажете за бутилка шампанско, за да отпразнуваме това събитие? — попита той. — Изглежда, мама и Джулия съвсем се разстроиха.
— За дамите, бог да ги благослови — каза полковникът, когато напълниха чашите.
V
Сега Джулия разглеждаше фотографията, където се бе снела в булчинска рокля.
„Господи, какво плашило.“
Те решиха да запазят в тайна годежа си и Джулия не каза на никой друг, освен на Джими Лангтън, на две-три момичета от трупата на шивачката, която й подготвяше театралните костюми. Накара ги да й дадат дума, че ще мълчат, и не можеше да разбере как само след два дни всички в театъра знаеха за събитието. Джулия беше на седмото небе от щастие. Обичаше Майкъл още по-страстно отпреди и с радост би се омъжила за него на минутата, но благоразумието му се оказа по-силно. Те бяха само един актьор и една актриса от провинциален театър. Да се заемат със завоюването на Лондон като двойка, свързана с веригите на брака, би поставило на карта шансовете им за успех. Джулия му намекна съвсем ясно, както единствено тя бе способна на това, и по-ясно не можеше и да бъде, че е готова да му стане любовница, но той не се съгласи. Бе твърде порядъчен, за да се възползва от любовта й.
— „… че ако в бой свиреп не бих изложил за честта гърди, как бих обичал те?“39 — изрецитира той.
Майкъл бе уверен, че когато се оженят, горчиво ще съжаляват, че са започнали да живеят като мъж и жена още преди сватбата. Джулия се гордееше с принципите му. Той беше внимателен, ласкав, нежен, но твърде скоро започна да гледа на нея като на нещо привично, което се разбира от само себе си. По неговия маниер — приятелски, но някак небрежен — би могло да се помисли, че са женени вече много години. Но той проявяваше природната си доброта и благосклонно приемаше любовните й изблици. Джулия страшно обичаше да седи сгушена до Майкъл, неговата ръка обвиваше талията й, а лицето й се притискаше до неговото, а когато можеше да долепи копнеещата си уста до тънките му устни, тя изпитваше райско блаженство. И въпреки че когато сядаха така, Майкъл предпочиташе да обсъжда ролите им или бъдещите им планове, тя пак беше щастлива. Никога не й омръзна да се възхищава на красотата му. Когато говореше колко изящен е носът му, колко прекрасни са кестенявите му къдри, за нея бе сладостно да чувства, че ръката на Майкъл притиска по-силно талията й, а очите му излъчват нежност.
— Любима, ще стана суетен като паун.
— Но нали е просто глупаво да се отрича, че си красив като бог.
Всъщност Джулия говореше и мислеше така, защото й доставяше удоволствие, но не само заради това — тя знаеше, че и той с удоволствие слуша комплиментите й. Майкъл се отнасяше към нея с нежност и възхищение, беше му леко с нея, доверяваше й се, но Джулия знаеше, че той не е влюбен в нея. Утешаваше се с мисълта, че я обича дотолкова, доколкото може, и вярваше, че когато се оженят, нейната страст ще пробуди и у него ответна реакция. А засега призоваваше на помощ целия си такт и проявяваше максимална сдържаност. Знаеше, че не може да си позволи да му стане скучна. Знаеше, че не трябва да му е в тежест, че той никога не трябва да почувства някакво задължение спрямо нея. Майкъл можеше да я остави, за да отиде да играе голф или да закуси с някой случаен познат, но тя не му даваше да разбере и най-малко, че това и е неприятно. И понеже подозираше, че сценичният й успех засилва чувството му към нея, работеше като вол, за да играе добре.
На втората година от техния годеж в Мидълпул пристигна един американски менажер, който издирваше млади таланти и който беше чувал за трупата на Джими Лангтън. Той остана очарован от Майкъл. Изпрати му бележка, в която го канеше да го посети в хотела му на другия ден. Без дъх от вълнение, Майкъл показа бележката на Джулия. Това можеше да означава само едно — искаха да му предложат ангажимент. Сърцето й се сви, но тя се престори, че изпитва същия възторг като него, и на другия ден го придружи. Когато Майкъл отиде да говори с великия човек, тя остана да го чака във фоайето.
— Пожелай ми щастие — шепнеше той, докато вървеше към асансьора. — Толкова е хубаво, че ми е трудно да повярвам.
Джулия седеше в коженото кресло и от все сърце мечтаеше американският менажер да предложи на Майкъл такава роля, че той да я отхвърли, или заплата, която да бъде под достойнството му. Или пък обратно, да го накара да прочете част от ролята, за която иска да го ангажира, и да види, че тя не му е по силите. Но когато след половин час Майкъл слезе във фоайето със сияещ поглед и лека походка, Джулия разбра, че договорът е сключен. За миг почувства, че ей сега ще й прилошее, и като се опитваше да изобрази на лицето си щастлива усмивка, усети, че мускулите й не се поддават на усилието.
39
Из стихотворението на английския поет Ричард Лъзлийс (1618 — 1658) „На Лукаста, преди да тръгна на война“. Превод Ал. Шурбанов. — Б.пр.