— Всичко е наред. Каза ми, че това е дяволски хубава роля — младо момче на деветнадесет години. Осем или девет седмици в Ню Йорк, след това гастроли из страната. Общо четиридесет седмици в трупата на Джон Дру40. Двеста и петдесет долара на седмица.
— Любими, толкова се радвам за теб.
Беше ясно, че с готовност е приел предложението. Дори не бе допуснал мисълта, че би могъл да откаже.
„А аз… аз“ мислеше си тя, „дори да ми бяха предложили хиляда долара на седмица, все едно. Не бих заминала, не бих се разделила с него.“
Джулия беше обхваната от отчаяние. С нищо не можеше да му попречи. Трябваше да се преструва, че е на седмото небе от щастие. Майкъл бе твърде възбуден, за да може да стои на едно място, и те излязоха ма оживената улица.
— Това е удивителен шанс. Разбира се, в Америка всичко е скъпо, но ще се опитам да живея с петдесет долара на седмица. Казват, че американците са много гостоприемни и понякога ще имам възможност да се храня безплатно. Не виждам защо да не мога да спестя осем хиляди долара за четиридесет седмици, а това са хиляда и шестстотин лири.
„Той не ме обича. Пукната пара не дава за мен. Мразя го. Ще ми се да го убия. Дяволите да го вземат този американец.“
— А ако ме ангажира и за следващата година, ще получавам триста долара седмично. Това означава, че за две години ще мога да спестя голяма част от четирите хиляди лири, от които се нуждаем. Почти достатъчно, за да започнем това, което сме намислили.
— За следващата година?! — за миг Джулия престана да се владее и сълзи задавиха гласа й. — Искаш да кажеш, че заминаваш за две години?
— Е, през лятото, разбира се, ще се върна. Ще ми заплатят пътните обратно до Англия и ще отида у дома, за да харча по-малко.
— Не знам как ще живея тук без теб!
Тя произнесе тези думи весело, дори небрежно, като че ли ги каза единствено да се покаже учтива.
— Ще прекараме лятото заедно и знаеш ли, година, дори две ще прелетят, без да ги усетим.
Майкъл вървеше, където му видят очите, но Джулия през цялото време го направляваше в посоката, в която тя желаеше, и изведнъж се намериха пред вратите на театъра. Джулия се спря.
— Довиждане. Трябва да отскоча да видя Джими.
Лицето на Майкъл помръкна.
— Нима ще ме оставиш точно сега? Та аз нямам с кого да поговоря. Мислех, че ще отидем да хапнем нещо преди представлението.
— Много съжалявам. Джими ме чака, а ти сам знаеш какъв е.
Майкъл й се усмихна с милата си добродушна усмивка.
— Е, върви тогава. Няма да се сърдя, че веднъж си ме зарязала.
Той продължи пътя си, а Джулия влезе в театъра през служебния вход. Джими Лангтън бе подредил в мансардата приятно жилище, до което можеше да се стигне, като се мине през балкона. Тя позвъни на вратата. Отвори й самият Джими. Беше учуден, но се зарадва да я види.
— Здравей, Джулия, влизай!
Тя мина покрай него, без да продума, и чак когато се намери в малката неподредена гостна с разхвърляни наоколо ръкописи на пиеси, книги или просто боклук, остатъците от скромния му обяд върху една табла до бюрото, тя се обърна с лице към него. Зъбите й бяха стиснати, погледът й намръщен.
— Дявол такъв!
С едно движение само тя се добра до него, хвана го с две ръце за яката на разкопчаната му риза и го разтърси. Джими се опита да се освободи, но тя беше силна и при това разярена.
— Престани! Стига!
— Дявол такъв, мръсна свиня, подъл мерзавец!
Джими изви тялото си и силно я плесна по страната. Джулия инстинктивно го пусна и притисна ръка до лицето си — беше я заболяло. Заплака.
— Негодник! Мръсно куче! Да биете жена!
— Приказвай ги на друг, миличка. Нима не знаеш, че ако някой ме удари, дори и жена, аз винаги отвръщам на удара?
— Не съм ви докосвала.
— Едва не ме удуши!
— Заслужавате си го. О, господи, готова съм да ви убия.
— Хайде, седни, пиленце, а аз ще ти налея малко уиски, за да дойдеш на себе си. После всичко ще ми разкажеш.