— Е, мис Филипс, топим ли тлъстините?
— Ах, мистър Гослин, та мис Ламбърт няма и грам тлъстина. Просто е чудно как съумява да запази линията си.
— Жалко, че не можете да масажирате и мен, мис Филипс. Може би ще премахнете и моите излишни килограми.
— Но какво говорите, мистър Гослин! Та вие имате фигура на двадесетгодишен младеж. Не мога да си представя как го постигате, наистина не мога.
— „Скромен живот и възвишени мисли“47, мис Филипс.
Джулия не обръщаше внимание на тяхното бъбрене, но отговорът на мис Филипс достигна до ушите й:
— Разбира се, няма нищо по-хубаво от масажа, винаги съм го казвала, но трябва да се пази и диета, по това не може да се спори.
„Диета“, помисли Джулия. „Когато стана на шестдесет години, ще си дам свобода. Ще ям толкова хляб и масло, колкото си искам. Ще закусвам горещи кифли, след това картофи, а на обяд — отново картофи. И бира. Господи, колко обичам бира! Супа от грах, доматена супа, пудинг със сироп и сладкиш с вишни. Сметана, сметана, сметана. Бог ми е свидетел, че никога повече няма да се докосна до спанак.“
Когато масажът свърши, Иви донесе на Джулия чаша чай, парченце шунка, от което тлъстината бе предварително отстранена, и препечена филийка хляб. Джулия стана от леглото, облече се и тръгна с Майкъл за театъра. Тя обичаше да бъде там един час преди да се вдигне завесата. Майкъл отиде да обядва в клуба. Иви я бе изпреварила с едно такси и когато Джулия влезе в гримьорната си, всичко вече беше готово. Тя отново се съблече и си сложи халата. Когато сядаше пред тоалетната масичка, за да се гримира, забеляза, че във вазата бяха поставени свежи цветя.
— Цветя? От кого? От мисис Дьо Вриз?
Доли винаги й изпращаше огромни букети за премиерата, за стотния спектакъл и за следващия стотен, ако имаше такъв, а в промеждутъците всеки път, когато купуваше цветя за себе си, изпращаше част от тях на Джулия.
— Не, мис.
— Лорд Чарлс?
Лорд Чарлс Теймърли беше най-възрастният и най-верният поклонник; като минаваше покрай цветарски магазин, обикновено влизаше и й избираше рози.
— Тук има картичка — каза Иви.
Джулия я взе и я прочете: „Мистър Томас Фенъл, Тависток Скуеър.“
— Ама че място! Кой би могъл да е това, как мислиш, Иви?
— Навярно някой бедняк, смъртно сразен от фаталната ви красота.
— Струват не по-малко от една лира. Мисля, че Тависток Скуеър не е твърде разкошно място за живеене. Сигурно цяла седмица не е обядвал, за да ги купи.
— Едва ли.
Джулия намаза лицето си с грим.
— Ти си дяволски неромантична, Иви. Само защото не съм танцьорка, никак не можеш да разбереш защо някой трябва да ми изпраща цветя. А господ вижда, че краката ми са по-хубави, отколкото краката на повечето от тези девици.
— Стига с вашите крака — отвърна Иви.
— А пък аз ще ти кажа, че никак дори не е лошо, когато си на моите години, някой младеж да ти изпраща цветя. Значи все още струвам нещо.
— Е, ако ви видеше сега, никога не би направил тва, знам ги аз мъжете — каза Иви.
— Върви по дяволите! — отвърна Джулия.
Но когато свърши с грима и Иви й надена чорапите и пантофите. Джулия се възползва от няколкото минути, които й оставаха, седна на бюрото и написа с четливия си почерк благодарствено писмо на мистър Томас Фенъл за великолепните цветя. Джулия беше вежлива по природа, а освен това като правило отговаряше на всички писма на поклонниците си. По този начин поддържаше контакт със зрителите. Като надписа и плика, Джулия хвърли картичката в кошчето за боклук и започна да облича костюма, с който трябваше да се появи в първо действие. Инспициентът48 почука на вратата й:
— На сцената, моля!
Тези думи все още извикваха в душата на Джулия дълбоко вълнение, при все че бог й е свидетел, беше ги слушала хиляди пъти. Те я ободряваха като тонизираща напитка. Животът придобиваше смисъл. На Джулия й предстоеше да премине от света на притворството в света на реалността.
XI
На другия ден Джулия покани на закуска Чарлс Теймърли. Неговият баща, маркиз Денорънт, се бе оженил за богата наследница и сър Чарлс бе наследил от родителите си голямо състояние. Джулия често посещаваше приемите, които той обичаше да дава в къщата си на Хил Стрийт. Дълбоко в душата си тя изпиваше огромно презрение към важните дами и благородните господа, с които се срещаше в неговия дом, тъй като сама си печелеше прехраната и беше творец, но в същото време си даваше сметка, че на такова място може да си създаде полезни връзки. Благодарение на тях вестниците пишеха за великолепните премиери в театър „Сидънс“ и когато Джулия се фотографираше на приеми в разкошни къщи край Лондон сред компания от аристократи, тя знаеше, че това е добра реклама. Имаше една-две примадони, по-млади от нея, на които никак не се харесваше, че тя се обръща към поне две херцогини на име. Това не огорчаваше Джулия. Тя не беше блестяща събеседница, но очите й така сияеха, държанието й бе толкова интелигентно, че още щом научи езика на светското общество, за нея започна да се говори като за много забавна жена. Джулия притежаваше голям подражателски талант, който обикновено сдържаше, като мислеше, че може да й навреди на сцената, но в тези кръгове тази нейна дарба й бе от полза и тя придоби репутация на много остроумна жена. Беше й приятно да им се харесва, на тези празни, елегантни дами, но скришом се смееше на факта, че те са заслепени от нейния романтичен ореол. Интересно какво биха си помислили, ако разберат колко е прозаично всекидневието на една преуспяваща актриса, колко изнурителен труд е нужен, каква непрекъсната грижа за външността и колко обикновен и монотонен живот трябва да води. Но Джулия доброжелателно им даваше съвети как да се гримират и им разрешаваше да копират моделите на роклите й. Винаги се обличаше великолепно. Майкъл, който наивно предполагаше, че тя купува тоалетите си не толкова скъпо, дори не можеше да си представи колко много харчи за тях в действителност.
48
Длъжностно лице в театъра, което организира присъствието на актьорите и последователността на появата им на сцената. — Б.пр.