— Джулия!
— Само днес. Не те моля толкова често да направиш нещо за мен.
— Какво пък, след великолепното представление тази вечер не мога да ти откажа, но бог да ми е свидетел, че утре ще следя мис Филипс да не остави здраво място по теб.
XII
Джулия се изтегна в леглото и опъна краката си, за да усети приятната топлина на грейката, с удоволствие огледа розово-синята си спалня с позлатени амурчета на тоалетката и въздъхна със задоволство. Истински будоар на мадам дьо Помпадур. Изгаси светлината, но не й се спеше. С каква радост би тръгнала за „Куег“ още сега, за да потанцува, но не с Майкъл, а с Луи XV или Лудвиг Баварски, или с Алфред дьо Мюсе. Клерон и Bal de l’Opera54. Спомни си деня, в който Чарлс й бе подарил миниатюрата. Точно така се чувстваше и днес. Вече цяла вечност не й се бе случвало да изживее такова приключение. Последния път, когато й се случи нещо подобно, беше преди осем години. Разбира се, би трябвало да се срамува от този епизод и колко наплашена бе след това! Но честно казано, не можеше да си спомни за него без смях.
Всичко бе станало съвсем случайно. Джулия беше играла много седмици без почивка и най-после трябваше да отдъхне. Пиесата бе престанала да привлича много публика и те се канеха да започнат репетициите за една нова постановка, когато Майкъл получи възможност да даде под наем театъра на една френска трупа за месец и половина. Това даде възможност на Джулия да замине. Доли беше наела къща в Кан за целия сезон и Джулия можеше да й погостува. Тя замина в навечерието на Великден и влаковете бяха толкова претъпкани, че не можа да си намери място в спалния вагон, но в железопътното бюро й бяха казали, че всичко ще бъде наред и че в Париж ще има запазено спално място специално за нея. За неин най-голям ужас, когато пристигна в Париж, никой нищо не знаеше за това и le chef de train55 й каза, че всички спални места са заети, освен ако й провърви и в последния момент някой закъснее. На Джулия никак не се хареса възможността да седи цяла нощ в ъгъла на купето в първа класа и отиде във вагон-ресторанта да обядва, доста развълнувана от всичко това. Дадоха й маса за двама и след малко някакъв мъж зае свободното място. Джулия не му обърна никакво внимание. След известно време дойде le chef de train и й каза, че за огромно негово съжаление не може да й помогне. Джулия му направи сцена, но всичко беше напразно. Когато той си отиде, съседът на Джулия се обърна към нея. Въпреки че говореше правилен и идиоматичен френски, Джулия разбра по акцента му, че не е французин. В отговор на вежливите му въпроси тя му разказа цялата история и сподели с него мнението си за пътническото бюро, за железопътната компания и за безполезността на целия човешки род. Той я слушаше с голямо съчувствие и обеща, че след като свърши с обяда, сам ще обходи влака и ще види дали не може да стори нещо. Човек никога не знае какво може да направи кондукторът срещу хубав бакшиш.
— Страшно съм уморена — въздъхна Джулия — и с радост бих дала петстотин франка за спално място.
Захванаха разговор. Събеседникът й каза, че е аташе при испанското посолство в Париж и отива да прекара великденските празници в Кан. При все че Джулия бе разговаряла четвърт час с него, тя не се бе потрудила да го разгледа както трябва. Сега забеляза, че има брада, къдрава черна брада, и къдрав черен мустак. Брадата растеше много странно по лицето му: малко по-надолу от краищата на устата му имаше две голи петна, което му придаваше странен вид. С черната си коса, отпуснатите си клепачи и доста дългия си нос той й напомняше на някой, когото бе вече виждала. Изведнъж си спомни и така се учуди, че не се сдържа и възкликна:
— Виждате ли, никак не можех да разбера на кого ми напомняте. Удивително приличате на Тициановия портрет на Франсоа I, който съм виждала в Лувъра.
— С малките свински очички?
— Не, вашите очи са големи. Заради брадата главно.
Джулия внимателно се вгледа в него: кожата под очите му бе гладка, без бръчки с бледолилав цвят. Той бе още съвсем млад, само брадата го състаряваше; едва ли беше повече от тридесет години. Интересно, дали не е някой испански гранд? Не беше много добре облечен, но с чужденците никога нищо не е ясно — един лошо скроен костюм може да струва куп пари. Вратовръзката му, макар и крещяща на цвят, бе явно купена при Шарве. Когато им поднесоха кафето, той я помоли за разрешение да я почерпи с ликьор.