Но с течение на времето негодуванието на Джулия поутихна и тя дори с удоволствие си спомняше това приключение. В края на краищата бяха се позабавлявали добре. Понякога тя си позволяваше да помечтае и да прехвърли в главата си всички подробности на тази единствена по рода си нощ. Той беше великолепен любовник. Ще има за какво да си спомня, когато остарее. Цялата магия беше в брадата, странното усещане от нея върху лицето й и този лек мирис на плесен, който я отблъскваше и едновременно я привличаше. Следващите няколко години Джулия се вглеждаше в мъжете с бради и й се струваше, че ако някой от тях й направи подобно предложение, тя просто няма да има сили да го отблъсне. Но много малко мъже вече носеха бради и слава богу, защото при вида на брадат мъж краката й се подкосяваха; при това нито един от тези мъже, които и без това рядко срещаше, не й даваше никакви аванси. И все пак интересно бе кой е той, този испанец. Тя го бе видяла след няколко дни да играе в казиното chemin de fer57 и бе попитала неколцина души за него. Но никой от тях не го познаваше и той така си остана в паметта й и в кръвта й като човек без име. Забавно съвпадение — Джулия не знаеше как се казва младежът, който така я бе удивил днес. Стана й смешно.
„Ако само си бях представила, че имат намерение да си позволят такива волности с мен, най-малкото бих им поискала визитните картички.“
И с тази мисъл щастливо заспа.
XIII
Изминаха няколко дни и една сутрин, когато Джулия лежеше в леглото си и четеше новата пиеса, позвъниха й по вътрешния телефон от сутерена и я попитаха дали желае да говори с мистър Фенъл. Името й беше непознато и тя тъкмо щеше да каже „не“, когато си помисли, че това може би е младият мъж от нейното приключение. Любопитството я накара да нареди да я свържат. Джулия веднага позна гласа му.
— Обеща да ми позвъниш — каза той. — Омръзна ми да чакам и ти се обаждам.
— Бях ужасно заета през цялото време.
— Кога ще те видя?
— Когато имам свободна минута.
— Какво ще кажеш за днес следобед?
— Имам дневно представление.
— След това ела да пием чай.
Тя се усмихна. „Не, малкият, няма да ме хванеш втори път на същата въдица.“
— Няма да мога — каза тя. — Винаги оставам в театъра и си почивам в гримьорната преди вечерното представление.
— А не мога ли аз да дойда при теб, докато си почиваш?
За секунда Джулия се поколеба. А може би това би било най-добре. При Иви, която непрекъснато влиза и излиза от гримьорната, и в очакване на мис Филипс, която трябва да пристигне в седем часа, не можеше и дума да става за някакви глупости. Това би бил удобен случай да му каже съвсем приятелски, защото той е наистина много мило момче, но твърдо, че инцидентът от миналия следобед няма да се повтори. С няколко удачно подбрани думи тя ще му обясни, че това е съвсем неразумно и че ще я накара да се чувства много задължена към него, ако изтрие от паметта си този епизод.
— Добре. Ела в пет и половина и аз ще ти предложа чаша чай.
Трите часа, които Джулия прекарваше в гримьорната си между дневното и вечерното представление, бяха най-приятното време в нейния зает ден. Останалите членове на трупата си отиваха, там беше само Иви, готова да удовлетвори всичките й желания, и портиерът, който следеше някой да не нарушава покоя й. Гримьорната й се струваше като каюта на кораб. Светът оставаше някъде далеч, далеч и Джулия се наслаждаваше на своето уединение. Като че ли бе попаднала в магически кръг, който я караше да се чувства още по-свободна. Дремеше, четеше или полегнала на удобния диван, се предаваше на блуждаещите си мисли.
Мислеше за ролята, която й предстои да играе, и за предишните си роли, мислеше за сина си Роджър. Приятни мечти и спомени бавно се разхождаха в главата й като любовници в зелена гора. Джулия обичаше френската поезия и от време на време си повтаряше стихове от Верлен.
Точно в пет и половина Иви й донесе картичка. „Мистър Томас Фенъл“, прочете тя.
— Доведи го тук и приготви чай.
Още сутринта Джулия бе решила как да се държи с него. Любезно, но сухо. Ще прояви приятелски интерес към работата му, ще го попита за изпита. След това ще му разкаже за Роджър. Роджър беше на седемнадесет години, след една години щеше да постъпи в Кеймбридж. Ще се постарае да внуши на този младеж, че е достатъчно възрастна, за да му бъде майка. Ще се държи, като че ли нищо не е имало между тях двамата, и той ще си отиде, за да не я види никога повече, освен в светлината на рампата, почти убеден, че всичко е било само плод на собственото му въображение. Но когато го погледна, такъв крехък, с трескава руменина по скулите и сини очи, толкова момчешки чаровен, внезапна болка прониза сърцето й. Иви затвори вратата след него. Джулия лежеше на дивана и протегна ръката си към него с милата усмивка на мадам Рекамие, но той падна на колене и страстно я целуна по устните. Тя не можа да се сдържи, обви шията му с ръце и отвърна на целувката му със същата страст.