— Гледал съм Сара Бернар и Режан61 — каза министърът на финансите. — Гледам съм Дузе и Елън Тери, гледал съм мис Кендъл. „Nunc dimittis.“62
Джулия сияеща се отпусна в креслото и на един дъх пресуши чаша шампанско.
„Проклета да съм, ако не съм се справила с Роджър завинаги“, помисли си тя.
Но въпреки всичко, когато на другата сутрин слезе на закуска, момчетата бяха вече отишли да играят голф. Майкъл беше откарал семейство Денорънт в града. Джулия се чувстваше уморена. Когато Роджър и Том се върнаха за обяд, трябваше да направи усилие над себе си, за да се покаже весела. После тримата се отправиха към реката, но Джулия имаше чувството, че са я взели не защото им се иска, а защото не могат да избягнат това. Тя потисна въздишката си при мисълта как бе очаквала отпуска на Том. Сега броеше дните, които оставаха до края й. Когато най-после седна в колата и потегли за Лондон, почувства облекчение.
Не се сърдеше на Том, но беше дълбоко уязвена; сърдеше се на себе си, че бе загубила власт над собствената си личност. Но когато влезе в театъра, осъзна, че се отърсва от Том като от лош сън при събуждане. Тук, в своята гримьорна, отново стана господарка на самата себе си и всички събития от всекидневието изгубиха своята важност. Почти нищо нямаше значение, докато разполагаше с тази възможност да бъде свободна.
Така премина и втората седмица. Майкъл, Роджър и Том се наслаждаваха на живота. Къпеха се в реката. Оставаха четири дни. Оставаха три дни.
„Е, сега вече ще изтърпя докрай. Когато се върнем в Лондон, всичко ще се промени. Не бива да показвам колко съм нещастна. Трябва да давам вид, че всичко е наред.“
— Провървя ни, улучихме такова хубаво време — каза Майкъл. — А Том има успех, нали? Жалко, че не може да остане още една седмица.
— Да, много жалко.
— Мисля, че за Роджър е много хубаво да има такъв приятел. Съвършено нормален и чист английски младеж.
— О, да, съвършено нормален.
„Ах, какъв глупак! Ах, какъв глупак!“
— Просто ти прави удоволствие да ги гледаш как се хранят.
— О, да, имат завиден апетит.
„Господи, да се задавят дано!“
Том трябваше да пътува за Лондон с ранния влак в понеделник сутринта. Семейство Декстър, които имаха вила в Борненд, бяха поканили всички на обяд в неделя. Решиха да отидат дотам с моторна лодка. Сега, когато отпускът на Том беше свършил, Джулия се радваше, че нито веднъж и с нищо не бе издала раздразнението си. Беше уверена, че Том дори не се досеща каква болка й е причинил. Трябва да бъде снизходителна. В края на краищата той е само едно момче и ако искаме да бъдем точни — тя би могла да му бъде майка. Разбира се, беше жалко, че си е изгубила ума по него, но какво да се прави, от самото начало си бе казала, че той не трябва да чувства към себе си никакви претенции от нейна страна. В неделя не чакаха никого за вечеря. В тази последна вечер Джулия искаше да остане за малко насаме с Том.
Разбира се, това бе невъзможно, но биха могли все пак да се поразходят из градината.
„Интересно, дали е забелязал, че откакто е пристигнал в Теплоу, не ме е целунал нито веднъж?“
Можеха да се повозят на лодка. Колко божествено би било поне за няколко минути да се притисне в обятията му, това би я възнаградило за всичко.
У семейство Декстър се бяха събрали предимно актьори. Грейс Хардуил, съпругата на Арчи, играеше в музикални комедии и беше поканила куп хубавички момичета, танцьорки в оперетата, в която пееше. Съвсем естествено Джулия изигра ролята на примадона, която ни най-малко не важничи. Очарователно се усмихваше на девойките с обезцветени от перхидрол коси, статистки със седмична заплата от три лири. Мнозина носеха със себе си фотоапарати и тя любезно им разрешаваше да я снимат. Възторжено ръкопляскаше, когато Грейс изпълни своята знаменита ария под акомпанимента на самия композитор. Когато комедийната артистка изобрази Джулия в една от най-известните й роли, тя се смееше най-високо от всички. Беше много весело, шумно и безгрижно. Джулия искрено се забавляваше, но когато стана седем часът, тя без съжаление се приготви за тръгване. Докато горещо благодареше на домакините за приятната вечер, Роджър дойде при нея.