Във всеки случай нито една от тях не се наричаше Ейвис Крайтън. Това име не напускаше мислите на Джулия от минутата, в която Доли го бе споменала.
— Но тези места не са отворени до четири часа сутринта.
— Да, отидохме у Том. Той ме накара да обещая, че няма да ти казвам. Мислеше, че ужасно ще се разсърдиш.
— О, скъпо мое момче, нужна е много по-важна причина от тази, за да се разсърдя. Обещавам ти, че няма нищо да спомена пред него.
— Ако има виновен, това съм аз. Вчера отидох при него и двамата се договорихме. Всички тези глупости за любовта, които чуваш на представленията и четеш в книгите… Скоро ще стана на осемнадесет години. Реших сам да опитам какво е това.
Джулия се изправи в леглото и загледа Роджър с широко отворени питащи очи.
— Роджър, но какво искаш да кажеш?
Както винаги той беше сериозен и въздържан.
— Том ми каза, че познава две момичета, с които можем да се разберем. Самият той е спал и с двете. Те живеят заедно. Тогава им позвънихме и им предложихме да се срещнем след представлението. Той им каза, че съм девствен, нека хвърлят жребий на коя от двете ще се падна. Когато се върнахме в квартирата му, той отиде в спалнята с Джил, а ние с Джоун останахме в гостната.
За миг мисълта й за Том беше отстъпила място на тревогата й за Роджър.
— Знаеш ли, мамо, в това няма нищо особено. Не разбирам защо всички наоколо вдигат такъв шум.
Джулия остана безмълвна. Очите й се наляха със сълзи, които започнаха да се стичат по лицето й.
— Мамо, какво ти е? Защо плачеш?
— Та ти си още съвсем малко момче!
Роджър се приближи до нея, седна на крайчеца на леглото и я прегърна.
— Скъпа мамо, не плачи. Ако знаех, че толкова ще се разстроиш, нямаше да ти кажа. Най-сетне това рано или късно трябваше да се случи.
— Но толкова рано, толкова рано! Сега се чувствам съвсем стара.
— Ти? Стара? Не, мамо.
Джулия се засмя през сълзи.
— Глупавичък си ми ти, Роджър. Нима мислиш, че на Клеопатра биха се понравили думите на старото магаре? А ти би могъл да почакаш още малко.
— И добре, че не съм го направил. Сега знам всичко. Честно казано, мисля, че е доста противно.
Джулия дълбоко въздъхна. Беше й хубаво да чувства нежната му прегръдка. Но в същото време ужасно се самосъжаляваше.
— Не ми ли се сърдиш, скъпа мамичко? — попита той.
— Да ти се сърдя? Не. Но виждаш ли, ако това е трябвало да се случи, бих предпочела да не бъде по такъв прозаичен начин. Говориш, сякаш това е някакъв любопитен експеримент.
— Всъщност беше точно така.
Джулия леко се усмихна на сина си.
— И ти наистина ли мислиш, че това е любовта?
— Повечето хора имат предвид това, нали?
— Не, съвсем не. Любов — това е болка и мъка, срам и възторг, рай и ад, чувството, че живееш сто пъти по-напрегнато от обикновено, и неизразима тъга, свобода и робство, спокойствие и тревога.
В застиналата му поза, докато я слушаше, имаше нещо, което накара Джулия да го погледне крадешком. Очите на Роджър имаха странно изражение. Тя не можеше да разбере какво означава то. Като че ли се вслушваше в звуци, които долитат до него от много далеч.
— Не звучи много весело — промълви той.
Джулия притисна лицето му — тази нежна кожа — между дланите си и го целуна по устата.
— Глупава съм, нали? Знаеш ли, за мен ти си все още моето малко бебе, което съм държала на ръце.
В очите му заиграха лукави искрици.
— На какво се хилиш, маймунче?
— Тази снимка беше дяволски хубава, нали?
Джулия не можа да сдържи смеха си.
— Прасенце такова, мръсно прасенце.
— Слушай, а какво ще стане с Джоун? Има ли надежда да дублира някоя роля?
— Кажи й да намине при мен някой ден.
Но когато Роджър си отиде, Джулия въздъхна. Беше потисната. Чувстваше се много самотна. Животът й винаги бе толкова пълнокръвен, толкова интересен, че просто не й оставяше време да се занимава със сина си. Разбира се, страшно се тревожеше, когато той боледуваше от коклюш или шарка, но, общо взето, Роджър беше здраво дете и не заемаше голяма част от мислите й. Но пък синът й винаги беше на нейно разположение, ако й се приискаше да се позабавлява с него. Джулия често мислеше колко приятно ще бъде, когато той порасне и бъде в състояние да споделя интересите й. Сега с ужас осъзна, че го е загубила, преди изобщо да го е имала. Като си помисли за момичето, което бе откраднало сина й, устните й се свиха.