Джулия реши да погостува на майка си. Мисис Ламбърт — „мадам дьо Ламбер“, както упорито я наричаше Майкъл — вече много години живееше със сестра си, мадам Фалу, на остров Сен Мало. Всяка година тя прекарваше няколко дни в Лондон при Джулия, но тази година не бе дошла, тъй като не се чувстваше добре със здравето. Беше вече възрастна — отдавна бе навършила седемдесет години — и Джулия знаеше, че ще бъде щастлива, ако дъщеря й я навести за известно време. Кому беше нужна една английска актриса във Виена? Там тя щеше да бъде нищо. А в Сен Мало ще бъде важна особа и на двете старици ще им е много приятно да се хвалят пред своите приятелки: „Ма fille, la plus grande actrice d’Anglettere“66 — и неща от този род.
Горките, толкова са стари, оставаше им да живеят още много малко, а водеха такова тъжно и еднообразно съществуване. Разбира се, тя ще скучае до смърт, но затова пък каква радост ще достави на тях! Признаваше, че е възможно малко да е пренебрегнала майка си, следвайки своя блестящ и триумфален жизнен път. Но сега щеше да изкупи вината си. Щеше да положи всички усилия, за да бъде очарователна. Сегашната й нежност към Майкъл и чувството, че много години е била несправедлива към него, я караха искрено да се разкайва. Била е егоистка и деспот, но ще се постарае да изкупи вината си. Щеше й се да се жертва и написа писмо на майка си, че ще отиде да й погостува.
Джулия съумя по най-естествен начин да направи така, че до деня на заминаването си да не се срещне с Том. Последното представление на пиесата, в която играеше, беше един ден преди отпътуването й за Сен Мало. Около шест часа вечерта Том пристигна да се сбогува с нея. Освен Майкъл в къщата бяха Доли, Чарлс Теймърли и няколко техни приятели, така че дори за минута не можеше да остане насаме с него. На Джулия не й беше трудно да води с Том най-непринуден разговор. При вида му не изпита палеща мъка, както се боеше, а само тъпа болка. Времето на заминаването и мястото, което Джулия щеше да посети, се пазеха в тайна, с други думи техният представител, който поддържаше връзки с пресата, бе позвънил само в няколко вестника и когато Джулия и Майкъл пристигнаха на гарата, там имаше десетина репортери и трима фотографи. Джулия им каза няколко любезни думи. Майкъл добави нещичко към тях, след това техният представител отведе репортерите настрана и ги осведоми накратко за плановете на Джулия. През това време фоторепортерите святкаха с апаратите си и запечатаха Джулия и Майкъл в различни пози: как вървят по перона подръка, как си разменят прощална целувка и последната снимка — Джулия, наполовина надвесена от прозореца на влака, протяга ръка на Майкъл, който стои на перона.
— Колко досадни са тези хора — каза Джулия. — Никъде не можеш да се скриеш от тях.
— Не мога да разбера как са узнали, че заминаваш.
Малобройната тълпа, събрала се на перона, стоеше на почтително разстояние. Пристигна техният представител, който поддържаше връзки с пресата, и каза на Майкъл, че репортерите са събрали материал за цяла колона. Влакът потегли.
Джулия беше отказала да вземе Иви със себе си. Чувстваше, че ако иска отново да стане безгрижна, трябва напълно да се откъсне от предишния си живот. Присъствието на Иви щеше да бъде неуместно в този френски дом. Мадам Фалу, която Джулия наричаше леля Кари, се бе омъжила за французин като съвсем младо момиче и сега на старини говореше френски по-добре, отколкото английски. Вече много години беше вдовица, единственият й син беше убит по време на войната. Тя живееше във висока тясна каменна къща на един хълм и щом човек прекрачеше прага й от застлана с каменни плочи улица, обхващаше го тишината и покоят на миналото столетие. Тук нищо не се бе изменило за последните петдесет години. Гостната беше обзаведена с гарнитура в стил „Луи XV“, облечена в калъфи, които се вдигаха веднъж в месеца, за да се почисти копринената дамаска. Кристалният полилей беше покрит с муселин, така че мухите да не го замърсяват. Пред камината имаше екран от изкусно разположени между две стъкла паунови пера. При все че стаята никога не се използваше, всеки ден леля Кари собственоръчно бършеше праха там. Стените в трапезарията бяха с дървена ламперия, тук също мебелите бяха в калъфи. Върху бюфета се кипреха сребърна epergne67, сребърна кафеница, сребърен чайник и сребърен поднос. Леля Кари и майката на Джулия, мисис Ламбърт, прекарваха дните си в дълга тясна стая, мебелирана в стил ампир. На стените в овални рамки висяха портрети с маслени бои на леля Кари, на покойния й съпруг, на родителите на съпруга й и пастелен портрет на техния убит син като дете. Тук бяха и кутиите им с ръкоделие, тук четяха вестниците си — католическия „La Croix“, „La Revue des Deux Mondes“ и местния ежедневник, тук играеха домино всяка вечер, освен в четвъртък, когато при тях вечеряха Abbé68 и Commandant la Garde69, офицер в оставка; тук се хранеха, но когато пристигна Джулия, решиха, че по-удобно ще им бъде да се хранят в трапезарията.